Предварително бях издълбала дупка, която бях прикрила със счупени дъски, покрити с трева. В нея изхвърлих собственоръчно направеното оръжие, бръснача, както и брадата на баща ми, след което я запълних.
След това влязох в гората, седнах, присвила колене, и останах така до сутринта. Ако се движех, някой можеше да ме види. Накрая реших, че нямам друг избор.
Струваше ми се, че ще умра от измръзване - толкова студено беше. Докато стоях неподвижно, започнаха да ме навеждат мисли на разкаяние и безпокойство. Първо се зачудих дали нямаше да е по-добре да се бях прибрала, докато още вали сняг. Тогава обаче по улиците все още щеше да има хора, така че съществуваше опасността да ме запомнят.
Баща ми дори ми беше казал, че макар и да не вижда проблем да вляза в къщата, най-добре да се прибера по-рано, за да не ме оставят заключена навън. Изобщо не беше досетлив по отношение на жените в семейството си. На мащехата си бях казала, че ще остана в Хоя. Майка ми несъмнено щеше да каже, че съм при нея, ако ѝ звъннат.
Бях оставила написаните от мен бележки в ателието, но ме обзе притеснение и за тях. Мислех, че съм ги съчинила добре, но също така се чудех дали не съм допуснала някоя грешка и започнах да съжалявам, че съм се захванала с толкова грандиозен план. Можех просто да отровя всички...
Тогава обаче щях да имам проблеми. Ако ме бяха заловили за подобно убийство, майка ми щеше да изпадне в още по-тежко положение. Далеч по-добре щеше да бъде аз също да се окажа мъртва. По-късно щях да измисля как да ѝ разкрия извършеното от мен. Освен това не намирах за особено задоволително просто да убия мащехата си.
Не се притеснявах дали няма да си личи, че почеркът в бележките не е на баща ми. Причината е, че от около двайсетгодишен той не беше писал почти нищо. Нямаше никакви приятели и не беше пращал писма. Нямаше с какво да се сравни дали записките са написани с неговия почерк, така че нямаше и как да се докаже, че не са негови.
Единственото, написано от баща ми, което съм виждала, е от периода му като млад в Европа. Бяха семпли текстове, съпътстващи скиците му, но си спомням, че когато ги видях, си помислих колко прилича почеркът му на моя и как си личи, че съм му дъщеря.
Въпреки това не можех просто да използвам своя собствен почерк, защото се срещаше на много места, поради което имитирах този на един мъж, от когото бях получила писмо. Отново не ми беше достатъчно, така че използвах възможно най-мек молив за рисуване, който почти не бях подострила, и написах бележките като надраскани набързо.
Вглъбена в най-различни неща, без да мога да се контролирам, в мислите ми мъчително изплуваха единствено спомени за моментите, в които баща ми се беше държал мило с мен, от което ме обзе влудяващ страх за дълбочината на собствения ми грях. Щом се замислих, се сетих, че той имаше доверие само на мен. Всичко ми казваше. Затова и можех да напиша онези бележки, но заедно с Томида-сан от „Медичи“ бях от малко то хора, с които баща ми смяташе, че може да си говори. А аз, на която той толкова вярваше, убих точно него.
Времето, докато се развидели, беше изпълнено със страх и продължи толкова дълго, че едва не загубих съзнание. Зимните вечери са много дълги.
С идването на утрото ме обзе различно опасение - някое от момичетата Умедзава можеше да намери трупа на баща ни, преди да съм се прибрала. Ако се случеше нещо такова, нямаше да мога да върна обувките. Струва ми се, че и доведената ми майка и сестрите ми най-вероятно знаеха, че в ателието има два чифта обувки. Разбере ли се, че един от тях липсва, щях да съм поставена в много неизгодна ситуация. От друга страна, ако се приберях прекалено рано, щяха ме заподозрат. Освен това, ако отидех до ателието преди времето за носене на закуската, щях да оставя следи, за които нямаше да имам обяснение, поради което не можех да го сторя. Бях толкова напрегната, че не се свъртах на едно място.
Също така, относно обувките, тъй като идеята за тях ми хрумна внезапно, едно след друго наново започнаха да ме обземат най-различни притеснения. Дали наистина беше най-добре да ги върна? Понеже бяха леко влажни и нямаше ясни доказателства, че баща ми не е излизал на снега, дали полицаите нямаше да вземат обувките от входа на ателието и да пробват да ги наложат върху следите от стъпки? Самите обувки, между другото, бяха съвсем обикновени по форма, но се притесних дали от полицията нямаше да стигнат до заключението, че баща ми е оставил следите в снега.
След дълги размишления обаче реших, че трябва да ги върна в ателието. За мой късмет, полицията не стигна до извода, че стъпките са били негови, поради което се разминах на косъм. За щастие, сутринта още веднъж валя сняг. Възможно е и полицаите изобщо да не са се опитали да наложат обувките на баща ми върху следите.