Във влака на прибиране се разделихме на две групи по три - Томоко, Акико и Юкико бяха в едната, а Нобуко, Рейко и аз бяхме в другата, поради което смятам, че не се набивахме на очи.
Щом предложих още същия ден да приключим с подреждането на дома на Кадзуе, Томоко и Акико се противопоставиха. Казаха, че вече са изморени, така че мога да го направя сама. Само си търсеха оправдание. С Кадзуе нямахме нищо общо, нямахме никаква кръвна връзка.
Момичетата винаги се държаха така. Имаше безброй подобни случаи. Ако танцувах по-добре от тях по време на урок по балет (Томоко и Юкико бяха поразително непохватни), всички рязко спираха. Често се случваше и когато се прибера от Хоя, да заваря доведената ми майка да дава уроци на всички в мое отсъствие.
Във влака им казах, че ще им направя сок, че ще ме е страх, ако съм сама, забавлявах ги и се опитвах да ги омилостивя, за да ги накарам да се съгласят с мен.
Пристигнахме в дома на Кадзуе малко след четири следобед на 31 март. Веднага отидох в кухнята, направих сок и отрових и петте. Ако станеше тъмно, щеше да се наложи да пусна лампите, а така, макар и наоколо да нямаше други къщи, все пак щеше да има опасност някой да забележи, че вътре е имало хора.
Бях наясно, че за арсеника има противоотрова и обмислях предварително да пия от нея, но не успях да се сдобия с такава. Изобщо не се наложи да прибягвам до подобен трик, тъй като момичетата оставиха цялата работа в кухнята на мен и всичко мина без абсолютно никакви трудности.
Пренесох труповете в банята и същия ден се прибрах сама до къщата в Мегуро. Трябваше да оставя шишенцето с арсеник, както и куките и въжетата, които предварително бях подготвила, в стаята на доведената ми майка, но нямаше къде да спя. Умишлено оставих изсъхналото пране в стаята си така, както си беше. Мисля, че може да е престояло в същото положение много години.
На следващата вечер изчаках труповете да започнат да се вкочаняват и ги нарязах на лунната светлина от прозореца в банята.
Бях изключително притеснена да ги оставя в банята дори за една вечер. Смятах обаче, че няма къде другаде да ги разчленя, а освен това ми се струваше непосилно да ги прибера в хамбара и на следващия ден отново да ги изкарам от там - ако по някакво стечение на обстоятелствата бъдеха открити, щях да се откажа от плана си и някъде близо до къщата или в нея да изгълтам арсеника, за да изглежда, че един и същи престъпник е убил и мен, и останалите момичета. Щях да го направя, разбира се, заради майка ми. Трябваше да изглежда, че убиецът е започнал да прави Азот, но е бил забелязан точно когато се е канел да нареже и последния труп.
За добро или лошо обаче, труповете не бяха открити. След като разделих на шест групи разчленените тела, обвих всеки от тях в пергаментова хартия, пренесох ги в малкия хамбар и ги покрих с плат. По време на погребението бях изчистила усърдно въпросния хамбар и дори бях избърсала вътрешността му с парцал. Не исках по труповете да има пръст или слама, по които да може да се определи къде са били.
Предварително знаех, че по случайност всичките бяхме с кръвна група А, тъй като веднъж бяхме ходили заедно да даряваме кръв.
Затрудняваха ме чантите на момичетата от пътуването. Макар и да бяха малки, те бяха цели шест, така че нямаше как да кажа на Такегоши-сан да пренесе и тях заедно с телата и да ги зарови. Наложи се да сложа олово във всяка една и да ги потопя в река Тама. Впоследствие направих същото и с триона, който бях използвала.
На сутринта, след като отроних момичетата, останах до изгрев-слънце в къщата в Мегуро. Бях приготвила писмото за Такегоши-сан доста по-рано и на 1 април отидох направо до центъра на града, за да го пусна. Чак след това нарязах телата. Исках да подредя задачите си възможно най-добре и да приключа с всичко, преди труповете да започнат да се разлагат. Трябваше да взема предвид и времето, през което Такегоши-сан щеше да се колебае как да постъпи, след като получи писмото.
Реших да направя така, че тялото ми да се познава по белега, защото доведената ми майка в никакъв случай не показваше интерес към дете, което не е родила тя самата. Следователно прецених, че няма как да познава белега на моето тяло.
Майка ми Тае обаче беше наясно, че нямам такъв, затова се наложи да си го направя сама, като се ударя с железен прът в кръста, да ѝ го покажа и да ѝ кажа, че го имам отдавна. Както и очаквах, тя беше много изненадана и няколко пъти опита да го изтрие с пръст, поради което си помислих колко добре съм постъпила, като просто не съм го нарисувала с някакъв грим.
След това си смених прическата и дрехите и известно време обикалях и отсядах в евтини хотели в Кавасаки и Асакуса и разпитвах на различни места за работа, в която се включва и жилище. Единственото, за което съжалявах, е да не би да съм причинила скръб на майка ми.