Тъй като бях работила доста време преди това и бях спестила пари, смятах, че известно време ще мога да продължа този начин на живот, но също така предполагах, че Япония може да се окаже опасна за мен. В този смисъл имах късмет - по онова време страната имаше колонии на континента, поради което реших да се скрия там, за да видя дали нещата ще се развият така, както ги бях планирала.
Беше ми мъчно за майка ми, но бях решила, че известно време не трябва да се срещам с нея. Тя наистина не умееше да лъже. Струваше ми се изключително жестоко от моя страна да я натоварвам с част от тайната си. Ако разбереше как действително се бяха случили убийствата, нямаше да е толкова неприятно за мен самата, колкото за нея. Стиснах зъби и реших да не се виждаме.
Късметът ми се усмихна и нещата протекоха точно както си ги представях. Докато живеех и работех в един хотел, срещнах прислужница, която планираше да се прибере в родното си място и заедно с братята и сестрите си да се премести да живее в Манджурия с колонистите. Измолих я да се присъединя към тях и заминах към континента.
Там обаче не видях онзи толкова различен свят, за който непрестанно се говореше в Япония. Да, земята беше просторна, но през зимните вечери температурата на полето падаше до минус четиресет градуса.
Не след дълго се отказах от работата на мината и заминах за Бейан. Времената бяха много трудни за сама жена, която не притежава нищо. Преминах през най-различни страдания. Не бих могла да ви ги опиша подробно, но мисля, че разбрах защо, като млада, майка ми не е искала да отиде в Манджурия. Гледах на всичките трудности, които се изсипваха върху мен, като на своеобразно божествено наказание.
След като войната свърши и се върнах в Япония, през цялото време живях в Кюшу. През петдесетте и шейсетте години случаят с убийствата ставаше все по-известен и на няколко места прочетох, че майка ми е забогатяла, което ме зарадва и реших, че най-вероятно се е преместила в Киото и е отворила магазина, за който мечтаеше.
През лятото на 1963 година вече не можех да издържам повече и отидох в Сагано в Киото, за да се срещна с нея. Два дни обикалях из Ракушиша и Арашияма, около Дайкаку-джи и езерото Осава, но никъде не намерих нейния магазин.
Не мога да опиша с думи разочарованието, което изпитах тогава. Отправих се към Токио.
Градът беше коренно различен. Колите бяха в пъти повече, имаше магистрали, а на най-различни места се виждаха надписи за Олимпийските игри.
Първо посетих Мегуро и отдалеч разгледах дома на рода Умедзава. Измежду дърветата в двора надничаше съвсем нова жилищна сграда.
След това реших да отида до гората в Комадзава. Чух, че впоследствие на нейно място са направили игрище за голф. Исках още веднъж да видя любимата си поляна, малкото поточе, гората, в която прекарах цяла нощ, както и мястото, където бях заровила доказателствата за убийството на баща ми.
Щом отидох в Комадзава обаче, изненадата още веднъж ме хвана неподготвена. Навсякъде се движеха булдозери и камиони, гората и потока ги нямаше никъде - всичко беше изравнено със земята и имаше специфичния цвят на червената глинеста почва в района на Токио. Единственото, което беше останало, бяха малко от бодливите увивни растения, които зариваха с пръст пред очите ми.
Вървях си по пътя и щом стигнах мястото, където преди се намираше потокът, зърнах голяма бетонна тръба. Вероятно рекичката беше влязла в нея. Вече изобщо нямах представа къде точно е мястото, на което зарових кутията, с която убих баща ми.
Поразпитах няколко души и разбрах, че ще строят стадион и спортен парк за Олимпийските игри догодина.
Слънцето печеше силно и докато се бях загледала в строежа под разтворения слънчобран на челото ми избиваше пот. Полуголите работници оставяха ясни сенки но земята - всеки един детайл напълно се различаваше от онази вечер, която прекарах в гората. Друга беше слабата утринна светлина, огряваща снега...
После се насочих към Хоя. Вече бях убедена, че майка ми не се е преместила. Трябваше отдавна да е минала седемдесетте. По-конкретно, точно в онзи момент трябваше да бъде на седемдесет и пет. Дори и през петдесетте години, когато очаквах да се е преместила в Киото, след като е наследила парите, беше минала шейсетте. Нямаше как да започне нова работа на тази възраст. Бях се радвала напразно само защото на мен самата всичко ми изглеждаше перфектно. Колко глупаво от моя страна.
Когато слязох на гарата в Хоя и тръгнах към магазина на майка ми, краката ми започнаха да треперят. Всеки момент ще завия зад онзи ъгъл и ще видя магазина ѝ, ще мога да се срещна с нея, тя сигурно още си стои там по цял ден.