Щом свърнах зад ъгъла обаче, не можех да я видя. Домът ѝ беше изключително мръсен и стар. Всичко наоколо беше различно - повечето дървени врати на магазините, гледащи към улицата, бяха заменени със спретнати нови стъкла с алуминиеви рамки, от което старата плъзгаща се дървена порта на магазина на майка ми, която при това беше почерняла и изглеждаше съвсем овехтяла, лесно се набиваше на очи.
Нямаше никакви цигари - майка ми, изглежда, беше спряла да работи. Отворих вратата и щом казах „извинете“, се появи жена на средна възраст, която явно беше от съседите. Казах ѝ, че съм живяла дълго на континента и съм се върнала да се видя с Тае, която е моя роднина, след което жената ме остави и си тръгна, за което съм ѝ благодарна.
Майка ми спеше в стаята в дъното. Беше съвсем състарена и приличаше досущ на болен човек. Седнах до нея и най-накрая двете успяхме да останем насаме.
Тя почти не можеше да вижда. Затова и не знаеше коя съм аз. През цялото време ми се извиняваше.
От очите ми не спираха да текат сълзи.
Тогава за първи път изпитах чувство на разкаяние за всичките убийства, които бях извършила.
Какво се е случило? Защо майка ми не е станала щастлива поне малко? Чак тогава в главата ми отекна мисълта, че може би съм грешала.
След това в продължение на няколко дни се опитвах търпеливо да я убедя, че съм Токико. Минаха четири-пет дни, когато тя най-накрая го разбра, извика името ми и се разплака от радост. Въпреки всичко вече беше в състояние, при което нямаше как да разбере какво точно се случва.
Пях благодарна за това. Стигаше ми само да разбере, че аз съм Токико.
На следващата година щеше да се състои Олимпиадата в Токио, поради което купих за майка ми един от цветните телевизори, които тъкмо бяха започнали да се продават. Струва ми се обаче, че тя почти не можеше да го гледа.
По това време цветните телевизори бяха нещо необичайно и винаги някой от квартала идваше на гости да гледа телевизия. Най-накрая, когато беше дошъл дългоочакваният ден на откриването, гледайки как самолетите описват петте кръга от емблемата на олимпийските игри, майка ми почина.
Мислех, че са останали много неща, които не успях да направя за нея. Едно от тях беше отварянето на магазина в Сагано. Ако не беше той, нямаше да имам причина да продължа да живея.
Въпреки всичко не изпитвам разкаяние в обикновения смисъл на думата. Извърших убийствата след дълго обмисляне. Не смятам, че човек трябва да прави нещо прибързано, за което после ще съжалява. Струва ми се, че вие бихте могли да разберете това чувство.
Докато работех в магазина в Киото, обаче прецених, че би било прекалено егоистично да изживея остатъка от живота си така спокойно. В работата ми, която делях с три млади момичета, имаше и приятни моменти, макар и дребни.
По тази причина реших да се обзаложа със себе си. Разбрах, че се занимавате със западна астрология, затова вероятно ще ме разберете. Родена съм в Токио на 21 март 1913 г., в девет и четиресет и една сутринта.
В първи дом имам Плутон, поради което ме управлява именно тази планета, символизираща нещастието, смъртта и прераждането. От нея вероятно идват странният ми характер и склонността ми да харесвам необичайни неща.
Донякъде обаче имам голям късмет. В благополучен триъгълник при мен се свързват Венера, Юпите и Луната. Най-вероятно успехът на плановете ми се дължи именно на тяхната подкрепа.
От друга страна Петият дом - този, който символизира любовта и децата, при мен е празен. Същото важи и за единайсетия, който управлява приятелството и копнежите. Действително нямах нито един приятел, нито намерих любовта в нейния истински смисъл, а също така не съм и раждала.
През собствения си живот съм имала само едно-единствено желание. Ни най-малко не съм искала пари, къщи или слава - единственото, което желаех, беше мъж. Бях решила, че ако се появи такъв човек, ще му се отдам напълно, без да се двоумя.
Пo тази причина през цялото време стоях в Сагано и се обзаложих със себе си какъв ще е мъжът, който ще открие истината за убийствата и ще дойде да ме намери. В момента ми звучи странно, но своенравно очаквах опасението, че вратите на любовта са затворени за мен, с годините да се изличи по естествен път. Също така реших, че понеже имам късмет, ако се оставя на съдбата да ме води, то все някога може и да ми се случи нещо хубаво. Какъвто и да е този човек, който разкрие истината, той няма как да е глупав, така че вероятно бих могла да го обичам. Дори и да има семейство - това няма да е от значение. Той би познавал моите слабости, затова няма да имам друг избор, освен да му се отдам. И така, с времето започнах да вярвам, че съдбата ми е отредила подобна участ. Колко глупаво от моя страна.