Времето минаваше, а аз остарях. По тази причина започнах да вярвам, че ако някой изобщо ме намери, то този човек несъмнено ще е далеч по-млад от мен. Изпълних плана за убийствата прекалено успешно и затова се провалих в залога си. Колко иронично. Това е може би най-голямото наказание.
Въпреки всичко не тая никаква злоба към вас. Когато се срещнахме, си помислих, че залогът ми поне не е бил погрешен. Просто заровете не се претърколиха благополучно. Това е всичко.
Бях твърдо решена да умра, когато загубя този облог със себе си. Имам късмета в Осми дом - този, който управлява смъртта и наследството, при мен да е Юпитер. Мисля, че няма да имам толкова трудности да намеря смъртта.
Пожелавам ви здраве и оставям настрана последната писалка, която ще държа някога през живота си. Искрено се надявам в бъдеще да продължавате все така да успявате в това, с което се захванете.
Токико,
петък, 13 април 1979 година
ПОСЛЕПИС КЪМ
ПРЕРАБОТЕНОТО ИЗДАНИЕ
„Зодиакалните убийства“ се смята за най-известния ми роман, но той е същевременно и дебют. Дълго време се срамувах от факта, че първата ми книга продължава да олицетворява цялата ми кариера. Напоследък обаче спрях да мисля по този начин. Може би моята неопитност е била причината нещата, които ще ви разкажа сега, да се случат.
След като отново преработих произведението, си помислих, че не е точно като другите ми творби - притежава някаква особена сила. Романът се превърна в независим организъм, който вече не принадлежи на мен, а е публично достояние, представително не само за определен период или жанр, а в някои случаи и за нашата държава. То се отдалечи от мен и придоби мощта на говорител на своето време. Това определено ме прави щастлив, но се въздържам да се отдавам на гордостта, което ме кара да тая смесени чувства.
Мина много време и напълно забравих периода, в който писах оригиналното издание. Не съм запаметил къде и как работих върху него. След излизането на дебюта ми се засилих с всички сили да продължа да пиша още и още произведения и в този сякаш безкраен процес споменът за създаването на първата ми творба беше избутан далеч назад. Напоследък гледам на романа като на появил се в друга страна и от перото на друг човек и се замислих за всичките години, през които е успял да си проправи път съвсем сам.
Струва ми се, че идеята за тази творба е витаела във въздуха още през седемдесетте, а аз съм бил просто един приемник, случайно намиращ се в близост до нея, който тя е използвала като медиум, за да може да се въплъти на хартия. Реела се е в пространството, очаквала е някой, който, малко или много, притежава усет за времената, да я напише, и тази роля по някаква причина се е паднала на мен. Мисля, че щеше да е невъзможно, ако наистина бях професионален писател. Белият лист се оставя да бъде обладан много по-лесно от чувствата на незрелия творец - по друг начин не би могло да се обясни как този роман демонстрира направо бо жествена сила спрямо епохата си.
Когато произведението се зароди в мислите ми, времената бяха „под магията на Сейчо“, както е известно в момента. Нашият детективски жанр, изтласкан напред благодарение на Едогава Рампо981, в опитите си да достигне по-многобройни читатели, под влиянието му се доближава до сферата на еротичното и гротескното. По този начин добива голяма популярност, но същевременно се превръща и в обект на презрението от страна на литературните кръгове, което се отразява неблагоприятно върху писателите, принадлежащи към жанра. След това обаче бляскаво се появява Мацумото Сейчо992, който с един замах заличава всичко това, а от благодарност към него цялото ни съсловие се оцветява в багрите на натурализма - ето в такъв период се зароди у мен идеята за „Зодиакалните убийства“.
Стилът на Сейчо доказа, че похватите на натурализма, които след Дарвин, Мопасан и Зола разцъфват и в съвременната японска литература благодарение на Таяма Катай1003и, надявам се никой няма да ме разбере погрешно, Дадзай Осаму1014, са приложими и в криминалната литература. Той беше приет буквално за розовия хепиенд на един жанр, преминал през много обрати, а след него в никакъв случай не биваше да съществува каквото и да е друго - така модерното се превърна в черна кутия, която не трябва да бъде докосвана.