Най-вече обаче искам да ви разкажа за времето, през което бях в началното училище. По конкретни причини в момента смятам този период за много ценен в живота ми и мисля, че включва преживявания, които силно са повлияли на творческия ми процес, затова желая да завърша този послепис с един тексг, разказващ за онова време. Написах го за излязлото миналата година в Китай издание на „Зодиакални те убийства“ на опростен китайски. В него донякъде се включват и съвети към бунтарски настроените млади писатели.
Прекарах времето, през което бях в началното училище, в района на квартал Охаши (днес някъде около първи-втори участък на квартал Хигашигаока), както и в Комадзава и Какинокидзака. Тогава бях в началното училище „Хигашине“ в Мегуро и боготворях произведенията на Едогава Рампо, сред които „Младите детективи“ и „Странника с двайсетте лица“, които често се играеха по радиото, а освен това си ги разменяхме с приятели и ги четяхме на един дъх.
Струва ми се, че Странника, наметнал своята черна мантия, обикаляше около Янака, Дангодзака, Асакуса и Коджимачи, но за нашия детективски отряд, с който скитахме по улиците, тези места изобщо не бяха привлекателни. Причината е, че от нашата гледна точка просто нямаше по-подходящо място, на което да действа подобен злодей, от района около Комадзава и жилищната част на Какинокидзака.
Тази част от Комадзава, където в момента е олимпийският парк, по времето, в което бях в четвърти клас в началното училище, все още беше заета от останките от голф игрището - имаше възвишения и долчинки, в изпълнените със зеленина долове цъфтяха бели и жълти цветя, над които жужаха пеперуди със същите цветове, течеше и поток, който мокреше листата на близките увивни растения.
Впоследствие се реши на това място да се издигне вторият стадион за Олимпийските игри в Токио през 1964 година и един ден рязко започна бурната строителна дейност - махнаха хълмовете, заровиха зеленината и дори вкараха малкия поток в огромна бетонна тръба.
Тогава не изпитвахме разочарование, че тази ценна природа ще се изгуби. Не се чувствахме обезсърчени, защото строежът осигуряваше смайваща сцена за нашите приключения.
По онова време не правеха бетонните тръби много качествено. В почивните дни на строежа можехме да застанем отгоре върху извисяващата се над земята тръба и от там да се спуснем вътре в нея по стълбата, която минаваше по вътрешната й стена. Слизахме плахо до дъното и пред нас се разкриваше мрачен цилиндричен път. Усещаше се специфичната миризма на пресен бетон, примесена с тази на вода. Безкрайната сковаваща тъмнина пред лъчите на малките ни джобни фенери ставаше все по-дълбока, колкото по-навътре влизахме, и ни караше да вярваме, че действително може да ни отведе до леговището на Странника.
В книгите пишеше, че входът към неговата тайна подземна крепост се намира в мрачния ъгъл на някаква затънтена улица. За нас, младите детективи от Какинокидзака, просторният строеж на олимпийския парк беше идеалният камуфлаж за Странника - бяхме убедени, че там всъщност се строи огромно подземна скривалище за него. Едва ли е имало много други ученици в начално училище в Токио, които са имали също толкова благоприятни условия да осъществят приключенията си. Би могло да се каже, че дори бяхме благодарни на строежа в Комадзава, че ни ги осигуряваше.
В началното училище имахме обичай, при който размествахме чиновете, обръщахме ги, допирахме ги един до друг и правехме остров от тях, около който ядяхме и си говорехме. Известно време разговорите ми допадаха, но малко по малко започнаха да ми стават скучни от липсата на креативност в тях, поради което веднъж реших да разкажа на всички измислиците, които ми бяха хрумнали след едно от приключенията ни на строежа в Комадзава. Имитирах детективските истории на Едогава Рампо, но въпреки това на всички им се стори интересно. По средата на разказа звънецът извести края на междучасието, затова решихме да продължа в обедната почивка на следващия ден.
Идеята за тайната подземна крепост на Странника всъщност се основава на реално място, построено от японската армия към края на Втората световна война. Първоначално е било строго секретна информация, но когато е станало ясно, че войната върви към поражение за Япония, армията, с идеята да покаже сила, е пуснала малко сведения във вестниците за съществуването на подобно укрепление. Крайният изход от една война се решава, след като се стигне до мащабни военни действия в столицата на вражеската страна. Защитаващите се трябва непременно да се скрият в построените навсякъде из града скривалища и да водят съпротивата си от там. Това е била общоприета военна тактика в началото на миналия век, затова най-вероятно и в Токио е имало подобни подземни скривалища.