Личи си, че историите за деца на Едогава Рампо са повлияни от действията на армията по време на войната. Въпреки това, след като при бомбардировката на Токио на 10 март умират сто хиляди души, които не са успели да се скрият никъде, възниква теорията, че не е имало никакви тайни подземни улици или бази, която е най-популярна и до днес. От тази гледна точка разказите за младите детективи се оказват част от потенциалната историческа памет. Така мисля сега, но, разбира се, навремето не го знаех.
Два дни продължих да разказвам каквото ми хрумваше на място, но импровизираните ми измислици все повече се изчерпваха, поради което, за да мога и на следващия ден да продължа историята, се налагаше да отделям време и за предварителна подготовка. От предишния ден вкъщи си водех бележки за това, което ще разказвам. На следващия ден, по време на обедната ночиика ги слагах на чина пред себе си и разказвах, поглеждайки към тях. В един момент обаче ми стана досадно и започнах просто да ги чета на глас.
Всички слушаха жадно. Дори и момичетата, които обикновено говореха само критични и докачливи неща, бяха свъсили вежди и слушаха със сериозни изражения. Тази гледка доста ме изненадваше, но също така ме караше да се чувствам горд и благодарение на това осъзнах силата, която носи разказването.
Вече не съществуват такива, но по онова време по радиото излъчваха безбройни пиеси и литературни четения, като по този начин четенията се превърнаха в своеобразен жанр в изкуството. На всичкото отгоре тогава нямаше компютърни игри и дивидита, благодарение на което четенията на моите оригинални истории можеха бързо да привлекат вниманието на останалите и изглеждаше, че няма да успея да се измъкна лесно.
Навремето районът около Комадзава за децата беше нещо като приказна страна, която притежаваше силата да ражда истории. В Какинокидзака имаше телевизионно студио на филмовата компания „Тоей” - телевизията започваше да се развива с невероятни темпове и в това студио създадоха филмовите адаптации наAstro BoyиMoonlight Mask1101.Снимачните екипи излизаха от студиото и се пръсваха навсякъде из Комадзава. По улиците нямаше много коли, затова работата по филмите вероятно е била изключително приятна.
Тук се крие и причината, поради която не завиждах на Асакуса или Янака. За децата Комадзава, където постоянно снимаха различни телевизионни сериали, беше един бляскав Холивуд. Толкова се вълнувахме, когато на нашата собствена територия се разминехме с някой снимачен екип и виждахме как в далечината се появяват и скриват същите тези лица, които гледаме по телевизията. Подобни прозаични гледки бяха в основата на измислените ми истории.
В един момент обаче сцената на нашите приключения се промени - строежът в Комадзава приключи, стадионът и олимпийският парк бяха завършени и всичко изглеждаше спретнато и почти ненужно подредено. Нямаше и следа от мрака, изпълнен с неизвестност. Изкуственият вид на новопоявилата се просторна равнина мълчаливо отблъскваше авантюристичните импулси на децата - там вече най-възпитано се разхождаха множество възрастни, а на пейките стояха двойки, които тихо си говореха за бъдещето.
Започнахме все по-рядко да стъпваме в Комадзава и осъзнахме колко ценно място сме загубили, но за мен самия тази загуба донесе със себе си и един роман.
Поредицата ми от литературни четения постепенно стана известна в класа, което доведе и до конкуренция - появиха се и други писатели, които представяха своите творби около островчета от чинове и се стремяха да са по-добри. Повечето от историите им имитираха моите детективски разкази в стила на Едогава Рампо, но имаше и едно момче, което разказваше история за периода Едо, чийто по-сериозен тон малко ме смущаваше.
През 1987 година заедно с Уяма Хидео, който беше редактор в „Коданша“, успях да дам началото на течението на новата криминална класика в японската литература. В класната стая в началното ми училище също се случваше значимо, изпреварило времето си възраждане на детективския жанр. Бумът на предхождащите новата класика истории вече беше факт в Мегуро, трийсет години преди този, наложен от „Коданша“. За съжаление, никой от тогавашните ми съученици не стана писател. Ако ми липсваше подобен опит и бях започнал да пиша чак на трийсет, в произведенията ми сигурно нямаше да има и следа от хумор и детски мечти. Стилът ми щеше да е съвсем различен от сегашния.