В този ред на мисли, когато препрочетох дебютния ми роман, забелязах много неща. Основното място на действието несъмнено попада в района, в който действаше моята група млади детективи от Какинокидзака. В имението на художник в Якумо става необичайно убийство, полицаите обикалят из Какинокидзака, разпитват жителите, както и служителите на работилницата за манекени, а убиецът се скрива в гъсталака, който е съществувал, преди да бъде направен олимпийският парк в Комадзава. Може би съм построил сюжета далеч по-добре от творбите ми от началното училище, но и мястото на действието, и прийомите ми са същите като тези, които използвах, когато разказвах историите си в обедните почивки. Личи си, че всички похвати, които съм употребил, за да манипулирам сюжета в разказите си като малък, се срещат в същия си вид и в „Зодиакалните убийства“.
Нямаше как да не задействам в Какинокидзака трика от романа, който ми хрумна изведнъж, докато изучавах астрологията и изследвах реалните измами с фалшиви банкноти в Токио. Макар и да бях вече на трийсет, вътрешно изобщо не се бях променил от детските си години насам. Същият детективски импулс тогава ме подтикна да напиша и този роман.
Като се замисля, самият град Токио в края на петдесетте и началото на шейсетте преживяваше период на разцвет на криминалната литература. Под въздействието на Едогава Рампо небето над столицата беше изцяло превзето от нейната атмосфера. Излизаха множество романи, пишеха се манги, радиото и съвсем наскоро родилата се телевизия бяха залети от предавания с детективска насоченост, а по малките улички човек можеше да чуе как някой пее песента от сериала за младите детективи. Израснах, вдишвайки дълбоко от тази градска атмосфера, и ми се струва, че щеше да е по-трудно да израсна като дете, което не пише детективски разкази.
Започнах да пиша романи, когато станах на трийсет, но действително началото на писателската ми кариера е в моето детство. Изчаках да стана на трийсет само защото си мислех, че тогава ще съм наясно как е устроен светът, в което има капка истина, но ако не бях грабнал перото още като ученик, стилът ми може би нямаше да има достатъч- но широта и писането ми щеше да стигне до задънена улица. От друга страна, поради факта, че не съм писал нищо, когато бях на около двайсет, ми се струва, че завинаги съм изгубил много юношески истории, които можех да разкажа.
Всъщност няма никаква причина човек да чака, докато разбере напълно как работи светът, за да започне да пише. Има неща, които остават неразбираеми на колкото и години да сме, а освен това съществуват светове и знания, които разбираме много добре като млади, но впоследствие постепенно изгубваме.
Една история също е жива, особено когато авторът я пише с истинско умение. Самият процес на творене разрешава колебанията му. В много значими истории, дори и да са написани, докато авторът все още не е разбирал нищо за света около него, по някакъв странен начин не се срещат никакви противоречия. Те са разказани от някой някъде на небето, който е използвал чистата душа на писателя, за да ги предаде на нашия свят.
В случай че някой от вас, читателите на тези редове, е успял да се докосне до един нов за него свят, след като е прочел „Зодиакалните убийства“, и му е станало интересно, бих искал поне за миг да се замисли дали да не опита да напише нещо свое. Може би във вас се крият огромни възможности, за които все още не подозирате.
Самият аз в началното училище изобщо не предполагах, че у мен се крие талантът да пиша. Мислех, че имам силите да тичам из планините и полята, да рисувам, да играя бейзбол и да правя макети. В момента не се занимавам с нищо от изреденото, а вместо това пиша романи, което ми се струва много необичайно. Вече знам, че се дължи на силата, която се е криела в мен през онзи мечтателен период от детството ми.
Успях да напиша този роман именно защото ги имаше приятелите ми, подкрепящи ме, като слушаха съсредоточено историите, които един ден бях решил да започна да разказвам просто така, а после да записвам и чета на глас. Затова съм благодарен и на тях. Може би им е било приятно да слушат разказите ми, но аз самият се наслаждавах в пъти повече. Тогава за първи път от раждането си усетих собствената си стойност като човек. Пожелавам същата онази наслада, която историите ми ми донесоха, да споходи и вас - хората, прочели всичко това докрай.
Шимада Соджи
2013 година