- Тук някъде трябва да е. Колко ли сгради с апартаменти под наем има наоколо? Само една. Е, може и да не наема апартамент, но... - продължи той, докато се изкачваше по металните стълби. На първия етаж на сградата, в която влязохме, имаше бар на име „Пеперудата“. Естествено, по това време беше затворен. Шперплатовата врата, чийто долен ръб се беше подгънал, блестеше от сутрешното слънце.
Точно до баpa се намираше едно сунаку571. Стълбите сякаш бяха вкарани насила в малката пролука между него и бара. Бяха доста тесни. Някакъв човек заемаше цялото пространство. В коридора, до който достигнахме, бяха наредени пощенски кутии. Състезавахме се кой първи ще намери името Ясукава, но и двамата се провалихме.
На лицето на Митарай се изписа объркване. Като човек със самочувствие обаче той веднага пребори смущението си и почука на близката врата.
Нямаше отговор. Може би хората още спяха. Същото се получи и със следващия апартамент.
- Лошо - каза Митарай. - Ако чукаме на всяка съседна врата, ще си помислят, че искаме да им продадем нещо и може би няма да ни отворят, дори и да има някого. Да пробваме от другия край.
Запътихме се към противоположната част на коридора.
Щом почукахме на първата врата, успяхме да доловим някакво движение. Вратата леко се отвори и едра жена подаде глава навън.
- Извинявайте, не искаме да ви караме да се абонирате за вестник. В тази сграда дали не живее един възрастен мъж на име Ясукава Тамио? - попита Митарай.
- А, Ясукава-сан, той отдавна се премести - отговори жената без никакви притеснения. Митарай погледна към мен с разочарование в очите, след което продължи с въпросите.
- Така ли? Дали не знаете къде може да се е преместил?
- Ами... доста отдавна беше, май не съм чувала, ама ей тук живее хазяинът, защо не питате него? А! Може да не си е вкъщи, тогава значи сигурно е в бара в Кита Ширакава.
- Как се казва този бар?
- „Бялата пеперуда“. Или е там, или тук.
Митарай благодари и затвори вратата. В съседния апартамент обаче, както се очакваше, нямаше жива душа.
- Значи трябва да предприемем поход до Кита Ширакава. Името на хазяина е... ето го, Огава. Да вървим, Ишиока.
Докато автобусът ни лашкаше, забелязах сграда с керемиден покрив, която напомняше будистки храм. Минахме покрай оградата ѝ и продължихме да се движим в същата посока още известно време. Ето такава гледка чаках. Най-накрая зърнах старата столица. Сигурно ще е приятно човек да поживее тук.
Слязохме от автобуса в Кита Ширакава и дори не ни се наложи да търсим бара - „Бялата пеперуда“ беше точно пред очите ни. Този път извадихме късмет - веднага щом се приолижихме, отвътре излезе мъж на около четиресет години.
- Огава-сан? - заговори го Митарай, при което той рязко се спря и ни огледа.
Митарай обясни ситуацията и го попита дали не знае къде се е преместил Ясукава Тамио, след което получихме отговор, че май знаел, май бил чувал адреса, след което потъна в размисъл.
- Няма как да се сетя тук, трябва да се прибера до Каварамачи. Вие да не сте от полицията?
Ако не смятаме жените, приличахме на полицаи по-малко от всеки друг японец. Вероятно думите му бяха породени от сарказъм.
Митарай обаче изобщо не се подразни. Вместо това отвърна усмихнато:
- На какви ви приличаме?
- Покажете си визитките - отсече мъжът, от което вътрешно се стреснах. Митарай този път изглеждаше по същия начин - сбърчил вежди, сякаш се чудеше как да постъпи.
- Всъщност... - поде той със слаб глас. - Неизбежни обстоятелства ни възпрепятстват да ви покажем визитки. Може би ако се бяхме срещнали другаде... Между другото, чували ли сте за агенцията по обществена сигурност към правителството?
Мъжът изведнъж се навъси.
- Да, само като име... - отговори той. Аз я чувах за първи път.
- А, не за друго... - измънка Митарай. - Не трябваше да ви питам. Забравете го. Впрочем, кога ще го разберете? Адресът на Ясукава Тамио, имам предвид.
На лицето на мъжа се изписа явно притеснение.
- Тази вечер... не, пет, в пет следобед става ли? След малко трябва да отида по неотложна работа до Такацуки. Ще се върна бързо, така че до пет ще успея. Дотогава ще съм проверил адреса, може ли да ми се обадите после?
Взехме телефонния му номер и го оставихме. Тъкмо беше станало дванайсет, така че разполагахме с още пет часа. Нямаше как да го притиснем да ни каже веднага.
Отидохме до брега на река Камо, където саркастично подметнах на Митарай:
- Теб май във всичко те бива, а? Особено в измамите.
Той се разсмя, но не изглеждаше да съжалява особено.
- Той си е виновен - отговори накратко в своя защита. - Ще си даде ли визитката един детектив, който тайно проучва обекта си?