Точно тогава се запалих по Гюстав Моро173. Табелката за дома му се намираше на ул. „Ларошфуко“ 14. От тогава насам черпя вдъхновение не само от Ван Гог, но и от него.
В един късен есенен ден на фонтана „Медичи“, където се отбивах при всяка разходка, срещнах Томигучи Ясуе. Тя се беше облегнала на металния парапет и стоеше замислена. Листата на околните дървета бяха напълно изпопадали и оловнобелите клони, напомнящи вени на старец, се бяха заострили към небето - изведнъж започна да става студено и чуждата земя оставяше у чужденците още по-хладно впечатление.
От пръв поглед разбрах, че Ясуе е азиатка, и носталгия ме подтикна да се доближа до нея. Имах чувството, че загатнато свенливият ѝ облик ми е познат. По някаква причина обаче реших, че е китайка.
Тъй като и тя погледна към мен с носталгия, проговорих първо аз, като казах на френски, че явно зимата вече е дошла. В Япония това не би проработило, но чуждият език може сам по себе си да отпусне хората. Поздравът ми обаче се оказа неуместен. Тя поклати глава с неохота, бързо обърна гръб и понечи да си тръгне. Стреснах се и докато си отиваше, я попитах на родния ни език дали е японка. Погледът ѝ, когато в онзи момент се обърна към мен, беше изпълнен с облекчение - и за двама ни стана ясно, че съдбата е предопределила да се влюбим.
Станеше ли зима, в Латинския квартал се появяваха продавачи на печени кестени.Chaud, chaud, marron, chaud!181,викаха подканващите им гласове и двамата с нея често си купувахме от стоката им. Бяхме двама японци в неприветлива чужда земя и се виждахме всеки ден.
С Ясуе сме родени в една и съща година, но аз съм се появил през януари, а тя - в края на ноември, така че е почти с година по-малка. Беше непокорна богаташка дъщеря, дошла да учи живопис.
Прибрахме се в Япония ръка за ръка, когато аз бях на двайсет и две, а тя - на двайсет и една. Няколко години по-късно Париж щеше да бъде въвлечен в Първата световна война.
Продължихме да се срещаме и в Токио и аз исках да се оженим, но вече не се намирахме в самотния Париж - през цялото време Ясуе беше заобиколена от различни нейни познати и нямаше как да продължа да водя бурния ѝ начин на живот, поради което се разделихме. По-късно до мен достигна новината, че се е омъжила, но известно време изобщо не се виждахме.
Ожених се за Тае на двайсет и шест. Йошио ми го предложи донякъде на шега на връщаме от галантерията близо до Столичната гимназия192, където тя работеше. Тъй като по-рано същата година бяхме загубили майка си, ми беше самотно и се чувствах склонен да се оженя за когото и да било. След като наследих земята и къщата, се превърнах, кажи-речи, в богаташ, така че като съпруг можех да предложа много добри условия.
По ирония на съдбата обаче, едва няколко месеца след като се бях оженил, случайно срещнах Ясуе в Гиндза. Водеше със себе си дете. Попитах я дали все пак не се е омъжила и тя отговори, че вече се е разделила със съпруга си. Разказа ми, че държала кафене-галерия в квартала. Попита ме дали мога да позная името на заведението, било кръстено на едно специално място - попитах дали не е „Медичи“ и тя потвърди.
Реших да предоставям всичките си произведения на нея. Те обаче не се радваха на особена популярност в кафенето ѝ. Ясуе няколко пъти ме накара да направя самостоятелни изложби. Въпреки това нямах никакъв стремеж да спечеля комерсиални награди като „Ника“ или „Кофукай“, затова така и не пожънах успех и продължавах да се мъча с нови скици. Тъй като Ясуе често ме посещаваше в ателието, рисувах и нейни портрети, които непременно излагах при самостоятелните си изложби в „Медичи“.
Тя беше Стрелец, родена на 27 ноември 1886 година, а синът ѝ Хейтаро, роден през 1909 година, беше Телец - веднъж обаче Ясуе съвсем ненадейно ми намекна, че той е мое дете. Вероятно е била една от обичайните ѝ шеги, но не може да се отрече, че има логика. Неслучайно името му започва като моето. Ако това е истина, то би могло да се нарече само и единствено съдба.
Аз съм старомоден художник и нямам особен интерес към популярните напоследък Пикасо, Миро и другите така наречени авангардисти. Вдъхновяват ме единствено Моро и Ван Гог.
Наясно съм с факта, че вече съм стар. Въпреки това харесвам произведения, които лесно предават усещането за сила. Намирам картините, в които тя липсва, за обикновени боядисани парцали. По тази причина се справям добре с абстрактните интерпретации. Към категорията на любимите ми произведения спадат например някои творби на Пикасо или пък на Сумие Фугаку, който рисува, сякаш сблъсква човешкото тяло с платното.