Както си вървяхме по течението на реката обаче, и аз, и Митарай се опасявахме как откриването на Ясукава Тамио ще ни отнеме повече време, отколкото първоначално очаквахме. Беше петък и ми се струваше, че ако продължаваме така, ще измине поне седмица, докато успеем.
- Как си? - попитах Митарай притеснено.
- Долу-горе - сподели той.
Известно време продължихме мълчаливо да вървим един до друг и накрая пред нас се появи мост. По него забързано преминаваха коли в двете посоки.
Имах чувството, че съм виждал някъде сградите около моста. Приличаше на Шиджо Каварамачи, където слязохме от влака сутринта. Бях ожаднял. На всичкото отгоре и краката ми се бяха изморили. Тъкмо когато се канех да предложа на Митарай да пийнем нещо студено в някое кафене, той заговори:
- Забравяме нещо. Нещо изключително дребно и тривиално, което всеки би забелязал - погледна надолу и свъси вежди. - Случаят прилича на гротескна авангардна творба, направена от старо желязо, но всъщност просто една част от нея е разместена и затова всичко изглежда толкова нелогично.
Само едно-единствено болтче да махнем, и всичко ще се срути, ще се върне на първоначалното си място и изведнъж така ще се проясни, че всеки би могъл да го разбере. Това е сигурно.
При всички положения сме сбъркали, като не сме обърнали достатъчно внимание на някой от началните елементи, и затова не напредваме. Вероятно някъде там сме пропуснали нещо изключително важно. Точно така - в началото. Все пак втората половина я разнищихме доста сериозно.
Необяснимо престъпление като това е възможно само ако има фундаментален пропуск сред някоя от съставните му части. В продължение на четиресет години прочутите японски детективи са го повтаряли отново и отново, но така и не са успели да видят малкото болтче. Е, в момента аз също не правя изключение...
2.
Седнахме в едно традиционно кафене в Шиджо Каварамачи. Пиехме си сок, без да бързаме, когато осъзнахме, че наближава пет, и Митарай възможно най-бързо изхвърча до телефона в заведението.
Говори известно време, след което се върна обратно и каза, че е разбрал адреса. Не седна на масата, а остана прав отстрани и ме подкани да приключвам с почивката, за да потегляме.
Когато излязохме на улицата, пиковият час в края на работния ден вече започваше. Митарай си запроправя път през навалицата и тръгна да пресича моста в посока към гарата на „Кейхан“, а не тази на „Ханкю“581, с които пътувахме сутринта.
- Къде е мястото? - попитах аз.
- Префектура Осака, град Неягава, квартал Коя, 4-16 - сграда „Ишихара“. Най-близко е Кормен на линията Кейхан. Ще се качим на онази гара ей там, Кейхан Шиджо - посочи към нея, докато вървяхме над река Камо.
- Кориен името на гарата ли е?
- Да.
- Ех, доста красиво.
Гара Кейхан Шиджо се намираше точно до водата. Докато чакахме на перона, реката под краката ни промени цвета си от багрите на залеза.
Когато пристигнахме в Кориен, вече беше започнало да се стъмва. Очакванията, които беше породило у мен името на гарата, се оказаха лъжливи. Докъдето се простираше погледът, не се виждаше друго, освен светлините на различни заведения. Настъпваше часът, в който те придобиваха смисъл.
Веднага започнаха да се появяват залитащи мъже. В същото време те биваха изпреварвани със сигурна походка от онези жени, които разцъфват през нощта повече от когото и да било.
Когато най-накрая успяхме да намерим сградата „Ишихара“, слънцето вече беше залязло. След като няколко пъти почукахме на вратата, на която пишеше „домоуправител“, и не получихме отговор, се качихме на втория етаж и пробвахме с най-близката врата. По отговора на жената на средна възраст, която се показа, обаче нямаше изгледи в сградата да живее някой на име Ясукава.
Опитахме и в съседния апартамент. Там ни казаха, че наскоро се изнесъл мъж, който можело да се е казвал така, само че изобщо не се били срещали с него и не знаели къде се е преместил. Предложиха ни да попитаме домоуправителя.
На лицето на Митарай започна да се изписва отчаяние. Нямахме друга следа, която да можем да атакуваме стремително.
Слязохме и почукахме още веднъж - този път имахме късмет и ни отговориха. Обяснихме, че търсим Ясукава-сан, а домоуправителят потвърди, че семейството се било изнесло. Попитахме го къде.
- Не знам. Май не искаха да разправят и не щях да ги разпитвам насила. А и дядото тъкмо беше починал, така че сигурно са били и в шок.
- Починал ли е? - попитахме в един глас ние. - Покойникът да не би да се е казвал Ясукава Тамио?
- Тамио? А, да, така му беше името, да.
Ясукава Тамио беше починал в Неягава. Почувствах как краката ми се подкосяват. Не можех да си представя какъв живот го е превел през последните четиресет години, в които влиза и войната, за да го докара от Токио до тук, но старата жилищна сграда с пропукан хоросан се беше оказала последната му спирка.