Това, което ми се стори най-изненадващо от разказа на управителя, беше, че Ясукава Тамио всъщност не е бил сам, а е имал дъщеря на трийсет и няколко години, омъжена за дърводелец, с когото е живял, преди да умре. Родили им се две деца. Едното било в начално училище, а другото още нямало три годинки.
Луминесцентната лампа пред стаята на домоуправителя изглеждаше стара и от време на време премигваше. Всеки път, когато се случеше, той откъсваше поглед от нас и раздразнено се взираше в тавана.
Когато излязохме от сградата, се обърнах да я видя още веднъж. Не мога да опиша как се почувствах тогава, но ме обзе горчиво чувство, напомнящо за детството ми, когато ме хващаха да правя някаква беля.
Да вървиш по следите на нечий живот, ми се стори като воайорство - нещо, което осквернява същия този живот.
Митарай сякаш се чудеше дали при това положение си струва да търсим дъщерята. Когато си тръгвахме, домоуправителят ни каза следното:
- Не знам адреса, на който са се преместили, но ако държите да го разберете, питайте транспортната фирма. Те ще го знаят. Изнесоха се едва миналия месец. Фирмата се намира пред гара Неягава и се казва „Неягава Унсо“.
Митарай ме попита колко е часът.
- Осем без десет.
- Още е рано... Добре, значи отиваме до „Неягава Унсо“!
Отново се върнахме до гара Кориен, качихме се на влак и отпътувахме за Неягава. Веднага видяхме къде се намира фирмата, но нямахме големи очаквания по това време да попаднем на следа.
Митарай застана пред офиса и най-напред си записа телефонния им номер. След това забелязахме, че зад стъклената врата, с надпис „Чудите се как да се преместите? Елате при нас!“, свети мъждива светлина, и в един глас извикахме: „Добър вечер!“. Вътре някой се раздвижи.
Мъжът от транспортната фирма не ни каза нещо неочаквано. Той самият не знаеше адреса, но на следващата сутрин щели да дойдат на работа по-младите и те може би щели да си го спомнят. Ако живеят в Киямачи, значи фамилията вероятно е или Сато, или Накай, допълни той.
Благодарихме му и се качихме на влака, който трябваше да ни върне до гнездото ни в Ниши Киогоку. Замислих се дали бяхме постигнали нещо? Петък, 6-и, наближаваше края си. Същите притеснения сигурно занимаваха и ума на Митарай.
3.
На следващата сутрин се събудих от гласа на Митарай, който говореше по телефона в съседната стая. Емото започваше работа рано, затова сигурно вече беше излязъл. Станах, прибрах футона и се запътих към кухнята, за да си приготвя разтворимо кафе.
Щом влязох в стаята с кафето, Митарай тъкмо оставяше слушалката. Доближи чашата до носа си, разкъса листчето, на което тъкмо си беше записал нещо, и каза, че е успял да разбере приблизителното местоположение.
- Явно е в Осака, район Хигаши Йодогава. Не се сетиха за точния адрес, но според тях се намира точно до автобусната спирка на квартал Тойосато. Това явно е последната спирка и има обръщало за автобусите - там е разположен магазин за сладки „Омичия“, в който се предлага и окономияки591. Сградата, в която живее дъщерята на Ясукава, е първата в уличката отстрани на сладкарницата. Фамилията ѝ беше променена на Като. Мястото явно беше много близо до насипа на река Йодо. Автобусите за Тойосато тръгват от Умеда, но ме увериха, че можем да се качим и от спирката до гара Камишинджо на „Ханкю“. Потегляме ли?
В Ниши Киогоку, където бяхме отседнали, също имаше гара на „Ханкю“, така че можехме да стигнем до Камишинджо без прекачване. Качихме се на автобуса и щом слязохме на последната му спирка в Тойосато, в далечината съзряхме железен мост, който минаваше над река Йодо.
Районът все още не беше придобил градски вид и наоколо се простираха празни земи, изпълнени с шубраци, а на места бяха захвърлени стари гуми. Пътят, по който беше дошъл нашият автобус, продължаваше в посока на моста. На височината на насипа се извиваше леко възвишение.
Асфалтът изглеждаше съвсем нов и циментът по краищата на улицата още беше бял. Наоколо се крепяха стари, разнебитени къщи, които приличаха на руини, но не бяха наредени точно по протежението на шосето. Една от тях беше и магазин „Омичия“. Запътихме се към нея.
Всичките сгради бяха толкова порутени, че по нищо не се различаваха от изхвърлените гуми. След като поехме по уличката отстрани на „Омичия“ и повървяхме малко, се обърнахме и видяхме, че задната част на магазина е от гофрирана ламарина.