На улицата бяха наредени няколко жилищни сгради, но не ни отне много време да намерим името Като по пощенските кутии.
Изкачихме старото дървено стълбище до втория етаж, където се озовахме насред множество изпрани дрехи, оставени да съхнат плътно една до дpyга . За да cе доберем до вратата с надпис „Като“, трябваше по някакъв начин да се промушим между тях.
Малкият матиран прозорец до вратата се открехна и отвътре се дочу тракане, сякаш обитателите миеха керамични съдове. Носеше се и бебешки плач.
Митарай почука на вратата и доловихме отговор. Вратата обаче не се отвори веднага, затова предположих, че може би бършат чиниите, без много да бързат.
Посрещна ни жена с разрошена коса и без грим, която не изглеждаше особено смутена от присъствието ни. Докато Митарай надълго и нашироко обясняваше защо сме дошли, осъзнах, че тя все повече се изпълва със съжаление, задето ни е отворила.
- ...И по тази причина, ако би било възможно да поговорим за вашия баща, Тамио-сан - завърши той, а тя му отвърна троснато:
- Нямам какво да ви кажа! Баща ми няма нищо общо с убийствата. За пореден път ни безпокоят. Оставете ни на мира.
След тези думи вратата беше рязко затръшната в лицата ни. Бебето, което се намираше на гърба на жената, пак заплака.
При това неприветливо сбогуване, придружено от демонстративно заключване, Митарай се ококори, измърмори нещо и учудващо бързо за него предложи да си тръгваме.
Токийският диалект на жената - в никакъв случай не използваше кансайския говор - ми направи изключително силно впечатление. Струваше ми се, че през последните няколко дни сякаш се бях гмурнал в морето на кансайския диалект. Той ме преследваше с невероятно ярките следи, които оставяше в съзнанието ми, и ме караше да се чудя дали всички около мен не са изпълнители на мандзай601. Не очаквах тук да срещна жена, говореща на токийски диалект.
- Не очаквах нещо кой знае какво - поде начумерено Митарай. - Дори и Ясукава Тамио да беше жив, едва ли щеше да ни разкаже нещо особено. Дъщеря му сигурно се е метнала на него. Просто ми се искаше да се срещнем с него, понеже господин Такегоши не е успял да го направи. Хайде вече да приключваме с преследването на този Ясукава или какъвто е там.
- Какво да правим тогава?
- Да мислим.
Върнахме се до гара Камишинджо и се качихме повторно на влака на „Ханкю“.
- Ти нали беше споменал, че си идвал само на екскурзия до Киото? - попита ме той. Кимнах, след което продължи: - Значи най-добре слез на следващата спирка, „Кацура“, прекачи се и отиди да разгледаш района около Арашияма и Сагано. Ще ти услужа с пътеводителя ми на Киото. Тъкмо вишните може да са цъфнали. Нека засега се разделим. Искам да остана малко насаме и да поразсъждавам. Знаеш как да се прибереш до апартамента в Ниши Киогоку, нали?
Слязох на гарата в Арашияма и се слях безцелно с потока от хора - гледката беше живописна, на места се виждаха красиви цъфнали вишни.
Насочих се към голямата река. Река Кацура. Пътят продължаваше върху дървен мост. Реката беше широка, затова и мостът беше дълъг. Докато го пресичах, се разминах с една майко612. Беше заедно с рус младеж, провесил фотоапарат на врата си. Дървените ѝ обувки, напомнящи покури623, тихичко потропваха върху моста. Не се чуваха звуци от ничии други стъпки.
Щом пресякох целия мост, потърсих в пътеводителя за името му - казваше се Тогецу634. Намерих го за уместно - да преминеш над Луната, отразена на повърхността на реката.
Точно до мястото, където свършваше мостът, имаше малка дървена къщичка, която приличаше на олтар на оджидзо645- стана ми интересно да видя какво точно представлява, но когато се приближих, се оказа, че е телефонна кабина. Зачудих се дали да не звънна на някого, но нямах никакви познати в Киото.
Разстоянието до Ракушиша ми се струваше голямо, затова обядвах набързо в Арашияма и се качих на линията Кейфуку. По нея се движеха трамваи. Такива вече почти не се срещаха в Токио, затова ми беше необичайно.
В един криминален роман, който харесвах, но чието име не си спомням, пишеше как е най-добре човек да размишлява върху някоя загадка в токийските трамваи. Понякога ми се струва, че с изчезването на трамваите от столицата бяха загинали и добрите стари детективски романи.
Не бях много сигурен накъде точно се движим. Слязох на спирка с името „Шиджо Омия“, която ми изглеждаше като последна, и се озовах точно насред една оживена улица. Повървях по нея и малко по малко стигнах до позната гледка. Шиджо Каварамачи. Киото май беше така устроен, че накъдето и да поемеш, накрая все се връщаш на това място.