След това повървях още малко, реших да отида до Кийомидзу-дера651. Докато вървях нагоре-надолу по калдъръмената улица на хълма Санен, най-сетне ме изпълни чувството да съм в Киото и се зарадвах. Поразгледах различни магазини за сувенири, влязох в една чайна с ниска стряха и пийнах амадзаке662.
Момичето, облечено с кимоно, което ми донесе напитката, излезе отпред на улицата и поля с вода калдъръма. Внимаваше да не опръска магазина на отсрещната страна.
После се върнах в Шиджо Каварамачи и понеже нямаше къде повече да ходя, а и се бях изморил от вървене, се прибрах към Ниши Киогоку.
4.
Когато се прибрах, Емото ме посрещна с „добре дошъл“.
- Как беше Киото?
- Доста добре.
- Къде се разходи?
- Около Арашияма и Кийомидзу-дера.
- Какво стана с Митарай-сан?
- Ами... остави ме във влака.
След като чу това, на лицето на Емото се изписа искрено съчувствие.
Докато двамата с него приготвяхме темпура за вечеря, Митарай се прибра с вид на сомнамбул. Тримата наобиколихме малката трапезна маса.
Случайно забелязах, че Митарай носеше якето на Емото.
- Ей, Митарай, това не е ли на Емото? Не стой с него вътре. Става ми горещо само като те гледам - казах аз, но той сякаш изобщо не ме чу. Взираше се отнесено в единия ъгъл на стената.
- Ей, Митарай, съблечи си якето - повторих, този път по-силно. Той бавно се надигна. Само че, когато след малко се върна, вече беше облякъл своето собствено яке.
Темпурата беше прекрасна. Емото наистина се оказа първокласен готвач. Митарай обаче сякаш не обръщаше внимание на нищо.
Емото му съобщи, че утре е неделя.
- И аз имам почивен ден. Мисля да разведа с кола Ишиока-сан до Ракухоку. Искаш ли и ти да дойдеш с нас?
Тайно се зарадвах.
- Горе-долу разбрах как стоят нещата. Трябва само да се поразмишлява, нали? Значи може и да се повозите. Ако нямате други по-конкретни планове, разбира се.
Този път Митарай кимна одобрително.
- Става, ако няма да е проблем да стоя отзад, без да говоря.
Докато Емото ни возеше към храма Сандзен-ин в Охара, Митарай стоеше на задната седалка точно както беше обявил предишната вечер, без да продума нито думичка, застинал, подобно на навъсена будистка статуя.
В Охара хапнахме кайсеки671. Емото, предвид професията му, ентусиазирано ни разказваше за всяко едно ястие, но Митарай си остана все така разсеян.
Двамата с Емото се разбирахме доста добре. Той се държа много мило с нас и ни разведе с колата от Дошиша до Киотския университет, а после и до замъка Ниджо, храма Хейан-джингу, императорския дворец, филмовия парк в Удзумаки - обиколи целия град с нас. В Каварамачи, въпреки че първоначално отказахме (по-конкретно, аз отказах), ни почерпи със суши и дори ни купи кафе в едно заведение с класическа музика до брега на река Такасе.
Прекарах приятен ден. Само че неделя, осми, също отмина.
На следващата сутрин, щом се събудих, открих, че футонът на Митарай беше изстинал, а Емото също беше излязъл.
Огладнях, станах и излязох на разходка по улиците на Ниши Киогоку. Хапнах леко, разглеждах витрините на различни малки книжар- нички, минах покрай гарата, пресякох една рекичка и стигнах до нещо като спортен парк, в чийто център се намираше бейзболното игрище на Ниши Киогоку. Докато се разминавах с групи играчи и цели отбори, които тичаха покрай мен и си подвикваха, се опитвах да мисля за случая.
Откакто с Митарай се бяхме разделили, не ми беше хрумнало абсолютно нищо ново. Въпреки това случаят не напускаше мислите ми нито за миг.
Мистерията очевидно притежаваше някакво обаяние. Спомних си как в „Родът Умедзава - Зодиакалните убийства“ бях прочел за мъж, който бил толкова запленен от разрешаването на загадката, че междувременно загубил цялото си състояние, или пък за друг човек, който бил обладан от духа на призрачна жена и скочил в Японско море. Енигматичната Азот... Сега, когато и аз се оказах толкова въвлечен, разбирам силния им копнеж поне да я зърнат.
Несъзнателно стигнах до гарата, този пьт откъм задната ѝ страна. Вече бях обиколил Ниши Киогоку, затова се зачудих дали отново да не се отбия до Шиджо Каварамачи. Вчерашното кафене не беше лошо, а и бях забелязал, че там има „Марудзен“682,така чо реших да потърся годишниците на разни американски илюстратори.
Седнах на пейката на перона на гара Ниши Киогоку и зачаках влака за Каварамачи. Имаше доста време до пиковия час и щом се огледах, единственият човек, когото забелязах, беше възрастна жена, седнала сама на огрявана от слънцето пейка. Чу се тракане на релси, затова вдигнах глава да видя дали не идва моят влак, но на локомотива, който приближаваше, с червени букви пишеше „експрес“.