Експресът мина точно пред лицето ми като неочакван порив на вятъра. Листовете от захвърлен на слънце вестник се разлетяха, извиха се във въздуха и долетяха до сенчестото място, където стоях. В този момент внезапно си спомних за района около автобусната спирка в Тойосато.
Река Йодо с незастроените площи и захвърлените стари гуми по бреговете ѝ беше оставила мръсно впечатление у мен. То, от своя страна, директно ме препращаше към спомена за онази жена, която говореше на токийски диалект - дъщерята на Ясукава Тамио.
Не бях сигурен какво точно прави Митарай в момента, но се зачудих дали изобщо е възможно да продължим да разследваме случая, след като се отказахме да я разпитаме. Щом го осъзнах, изведнъж ме обзе яд и рязко се изправих. Слязох по стълбите и отидох на отсрещния перон. Там зачаках влака за Умеда, с който можех да стигна до Камишинджо.
Часовникът на гара Камишинджо, където слязох, показваше малко след четири. Хрумна ми да се кача на автобус, но донякъде исках и да се пошляя из тази непозната за мен земя.
В Камишинджо единственото съвсем малко оживено място е около гарата, но отдалечи ли се човек, дори и на кратко разстояние, рязко започва да усеща самотата. Има много продавачи на такояки691и ресторанти за окономияки, което изключително много напомня атмосферата на Осака.
Доста повървях и се оказах на познато място. В далечината се виждаше железният мост на река Йодо. След малко забелязах и обръщалото на автобусите и „Омичия“.
Не бих казал, че имах самочувствие да склоня дъщерята на Ясукава Тамио да говори с мен, ако съм сам. Смятах обаче, че покрай баща ѝ може да е поне малко заинтересувана от случая със Зодиакалните убийства. Мислех, че ако ѝ разкажа за бележките на Такегоши Бунджиро, бих могъл да привлека вниманието ѝ.
Реших да се представя за стар познат на Ийда Мисако, за да обясня защо така си пъхам носа в нейните работи, въпреки че не съм полицай, и по какъв начин съм успял да прочета бележките.
Не предполагах, че ще предизвикам проблеми, стига да не издавам името на господин Такегоши. А и дъщерята на Ясукава Тамио сама беше споменала, че редица пъти са я притеснявали с въпроси за баща ѝ, което ще рече, че има право да разбере за какво става въпрос в бележките.
Дори и да не намерех доказателство, най-вече исках да достигна до някаква дребна следа, която да предположи, че Умедзава Хейкичи е останал жив. Да, интересувах се от живота на Ясукава Тамио след убийствата, но дали нямаше някакви признаци, че се е срещал с Хей- кичи?
Този път нямаше прострени дрехи в коридора. Почуках на вратата. От предчувствието, че се отваря, се напрегнах. Показа се женска глава. Щом ме видя, дъщерята на Ясукава Тамио веднага се навъси.
- А, извинете - заговорих я аз паникьосано. Чувствах се така, сякаш с всички сили се опитвам да промуша думите си през едва открехнатата врата. - Днес съм сам. Разполагам с информация за онези престъпления преди войната, която все още не е обществено достояние. Знам, че е внезапно, но бих искал да я предам и на вас...
Може би съм изглеждал прекалено сериозен, защото тя изведнъж се разсмя. След това сякаш се примири и пристъпи прага.
- Трябва да намеря детето, затова, ако може, нека да говорим навън - каза тя на токийски диалект.
Другото дете отново беше на гърба ѝ. „Винаги е някъде тук“, рече тя, след което се заизкачвахме по насипа на река Йодо. Когато стигнахме върха, пред нас изведнъж се разкри просторна гледка. Жената затърси с поглед по-голямото си дете по широкия бряг на реката. Докъдето можехме да видим обаче, нямаше и следа от него.
Жената започна да върви с по-ситни стъпки, а аз тръгнах набързо да ѝ разказвам това, което си бях наумил. Оказа се, че проявява интерес към историята, но той се оказа далеч по-слаб, отколкото очаквах. Слушаше ме мълчаливо. След малко дойде и нейният ред.
- Израснала съм в Токио. Не, не в Какинокидзака, а в Хасунума, едно място близо до Камата. По линията Икегами е първата спирка след Камата. Майка ми винаги вървеше до гара Камата, за да си спестява от билетчета - продължи тя и леко се засмя. В усмивката ѝ обаче се долавяше горчивина. - Що се отнася до баща ми, не мога да ви помогна, ако е за нещо, станало преди да се родя, едва ли бих била от някаква полза... След онзи инцидент баща ми е бил призован в армията, след което е бил ранен на бойното поле и в резултат не е могъл да използва дясната си ръка. Когато след войната са се срещнали с майка ми, е бил много мил мъж, но постепенно е започнал да става по-зле. Получаваше помощи от държаната, но постоянно ходеше на състезанията с лодки наблизо в Омори или пък до хиподрума в Ои, така че парите никога не ни достигаха и майка ми трябваше да работи. В един момент обаче ѝ писна. Сигурно не е можела да издържа повече - живеехме в едностаен апартамент с големина шест татами701. Когато баща ми беше пиян, често ѝ посягаше, а и сякаш все повече губеше разсъдъка си. Лъжеше, че е излизал да се види със свои приятели, които нямаше как да са живи...