- Аз самата не знам нищо. Да не говорим, че дори не искам и да се замислям. Баща ми беше зависим от алкохола и състоянието му беше ужасно, затова не мога да съм сигурна какво точно се е въртяло в главата му, но ми се струва, че не приемаше Хейкичи за умрял. Още веднъж ще ви предупредя, че той беше пиян през цялото време, така че не знам дали е уместно да се водите по неговите думи. Ако можехте да го видите тогава, щяхте да разберете какво искам да кажа... Мисля обаче, че може да попитате въпросния Йошида-сан какво е мислел баща ми. Тогава просто не слушах толкова съсредоточено какво говори. Струва ми се, че с Йошида-сан може да е бил по-прям.
- Как казахте, че е фамилията на този Йошида?
- Шусай. С йероглифите за „превъзхождам“ и „оцветявам“.
- Къде живее той в момента?
- Не знам точен адрес или телефонен номер. Само веднъж съм го срещала. Но от баща ми съм чувала, че е някъде в район Кита на Киото, близо до депото на булевард „Карасума“. Всички в Киото знаят къде се намира то. Чувала съм, че живеел съвсем близо до оградата на депото, където свършва булевардът.
Учтиво ѝ благодарих и се разделихме на насипа на река Йодо. Повървях малко и се обърнах, но точно в този момент тя изчезна в мрака, прегърнала детето си, без да поглежда назад.
Внимателно слязох от насипа и реших да отида до гъстата тръстика на брега. Щом се приближих, тя се оказа доста по-висока, отколкото си въобразявах, дори по-висока от самия мен, така че може би е имала два метра. Навътре в растителността продължаваше тясна пътечка. Колкото по-дълбоко навлизах, толкова повече се чувствах като в тунел. Почвата ставаше все по-влажна. Усещаше се мирисът на изсъхнала тръстика.
Изведнъж се оказах на ръба на реката. Водата тихо обливаше твърдата, черна глинеста почва и се доближаваше към мен. Отляво можех да различа в сумрака тъмния мост, по който се разминаваха фаровете на колите.
Мислех си за случая. Струваше ми се, че бях попаднал на много важ- на улика, с която не разполагаха нито полицията, нито Митарай.
Йошида Шусай... За какво ли са си говорили двамата с Ясукава Тамио? Може би в думите им се крие доказателството, че Хейкичи е бил жив. Едва ли някой би могъл да отрече тази вероятност.
Преди малко жената на няколко пъти ми повтори, че са били просто пиянски брътвежи. Така или иначе, Ясукава явно е вярвал, че Хейкичи е бил жив. За мен това определено не звучи като пиянски брътвеж.
Погледнах часовника си. Беше към седем и пет. Девети, понеделник, почти беше отминал. До четвъртък, когато беше крайният ни срок, оставаха само още три дни. Не трябваше да ги пропиляваме. В случая не ставаше въпрос за изпълнението на някаква работна задача. Грубо казано, в петък позорът, изпитан от господин Такегоши Бунджиро, щеше да бъде обявен пред целия свят. Хвърлих се обратно в обраслата тръстика и възможно най-бързо се върнах по пътя, по който бях дошъл.
Изчаках автобуса, отидох до гара Камишинджо, качих се на влак, но продължих до крайната спирка „Шиджо Каварамачи“, вместо да слизам на Ниши Киогоку. Там се прекачих на автобус за депо „Карасума“. Впоследствие ми казаха, че това не е най-добрият начин да се стигне до там. За депо „Карасума“ било по-удачно да се слезе на спирката преди Каварамачи - гара Карасума. Загубих доста време в чакане, затова когато стигнах тухлената ограда на депото, вече наближаваше десет вечерта.
По улиците почти не се срещаха хора, така че нямаше кого да попитам за насоки. Наложи се да обиколя оградата. На къщите, които обграждаха мястото, обаче нямаше нито една табелка с име „Йошида“. Не ми оставаше друг избор, освен да се върна на булеварда и да попитам полицаите в близкия кобан711.
Застанах пред къщата на семейство Йошида. Вътре, разбира се, беше тъмно - явно спяха. Не разполагах с телефонен номер, затова единственият вариант беше да се върна отново на следващия ден.
Не държах непременно да се срещна с Йошида Шусай още същата вече. Мислех си, че може да поговоря с него, ако не спи, но не таях големи надежди. Целта ми беше в рамките на денонощието да открия къде живее. Така на следващата сутрин можехме най-напред да отидем при него. Ако пристигнехме рано, дори и да планираше да излезе някъде, пак щяхме да успеем да го хванем.
Успях да се кача на последния автобус и след това на последния влак и се прибрах до апартамента в Ниши Киогоку, но вече и Митарай, и Емото бяха заспали. Първият дори ми беше оправил футона, може би не толкова от загриженост, а за да не му шумя, когато се прибера. Благодарен за това, се шмугнах в него възможно най-тихо.
5.