- Разбирам. Стори ми се, че преди малко казахте как Азот може и да е направена, но Хейкичи едва ли е бил жив - защо мислите така?
- А, от този случай се заинтересувах веднъж преди като човек, който в свободното си време се занимава с кукли. Познавах и Ясукава, който беше срещал Умедзава Хейкичи, но не ме вълнуваше толкова много, че да навляза в конкретни подробности. Досега просто съм бил на това мнение. Покрай твоите въпроси май стигам до извода, че идеята ми е погрешна. Вече не ме бива да мисля теоретично - трудно ми е дори да обясня логично мислите си на млад човек като теб. Само че, ако все пак приемем, че Хейкичи е бил жив, тоест през цялото време е живял някъде, то няма начин да не е поддържал абсолютно никакви отношения с хората от квартала си. Да живее сам в планината, не би било толкова лесно, колкото може да прозвучи - трябва отнякъде да се сдобива с храна, което, от своя страна, може да породи слухове. Да се разчуе, че в еди-коя си планина живее някакъв отшелник. От друга страна, ако се намира в град, ще му е неудобно, защото ще трябва да си намери съпруга, да се държи като останалите обикновени граждани, за да не се набива на очи, но така семейството на съпругата му пък би трябвало да го разучи. Мисля, че би било неосъществимо в малката ни Япония - Хейкичи, който би трябвало да е мъртъв, да продължи да живее, страхувайки се да не бъде разкрит. Е, може да е направил Азот и веднага след това да се е самоубил, но така щеше да се разчуе, че са намерили трупа му. Освен ако не се е самоубил, като е заличил напълно тялото си. Така обаче ще му е трябвал поне още един човек, който да довърши работата. Ако трупът не бъде заровен или изгорен, все ще го открият. А може да се окаже, че и Азот е точно до него. Подобни мисли ми се въртят в главата.
- Ясно, разбирам... Споделихте ли тези мисли с Ясукава Тамио-сан?
- Да.
- Той какво каза?
- Изобщо не вярваше в теорията ми, ама изобщо. Беше си малко луд и не се съмняваше, че Умедзава Хейкичи е жив.
- А за Азот?
- Разправяше, че със сигурност е завършена и се намира някъде в Япония.
- Не каза ли къде?
Йошида Шусай се разсмя.
- Ха-ха-ха, да, каза.
- Къде?
- Каза, че е в Мейджи Мура751.
- Мейджи Мура?
- Не го ли знаеш?
- Само съм чувал името.
- Едно селище в Инуяма, на север от Нагоя, построено от Мейгецу762. Какво съвпадение обаче - тъкмо от там се върнах преди малко.
- Какво? Така ли? Наистина е съвпадение... Та, каза ли къде в Мейджи Мура е Азот? Дали е заровена?
- Не, там има една поща от Уджиямада773. Отвътре е нещо като музей, нещо като панорама, която показва историята на пощите. Има много подобни места, а в това ще намериш манекен на хикяку784от периода Едо, пощенска кутия от Мейджи, манекен на пощальон от Тайшо и т.н.
- Да, като в доста музеи.
- В единия ъгъл в дъното на въпросната панорама по някаква причина е изложена кукла на жена - Ясукава твърдеше, че това е Азот.
- Аха... Защо на такова място обаче? Би трябвало да се знаят имената на авторите на всички манекени там.
- Това всъщност е малка загадка. Човекът, който ги е правил, е ясен - това съм аз. Направихме всички манекени по поръчка заедно с работилницата „Овари“ от Нагоя. Аз самият често пътувах между Нагоя и Киото, а и техни майстори посещаваха моето ателие и накрая изделията ни бяха изложени в Мейджи Мура. Щом обаче отидох на откриването, какво да видя - куклите бяха с една повече. Попитах хората от „Овари“, но и те не знаеха защо. Изненадах се. Самите ние не бяхме произвеждали манекени на жени. Такива просто не бяха нужни, за да се разкаже историята на пощальоните. Мисля си, че може да я е сложил някой от Мейджи Мура, за да няма само мъже, но все пак е загадка. На всичкото отгоре е и малко зловеща и доста добре изработена кукла - донякъде разбирам защо Ясукава мислеше така.
- Ясно... И този път ли ходихте във връзка с въпросната кукла?
- Не. Имам един приятел в Мейджи Мура - познаваме се отдавна, той също се занимава с кукли. Освен това харесвам мястото. Откакто остарях, често ходя там с автобус и влак - вдъхва ми спокойствие. Прекарал съм детството си в Токио и още си спомням кварталния полицейски участък до гара Токио и завода за железни мостове в Шимбаши. Става ми носталгично, щом го видя. Мостът на река Сумида и хотел „Империал” - също. Извън рамките на почивните дни няма и много хора - особено разтоварващо е да се поразходиш. Направо завиждам на моя приятел, който отиде в Мейджи Мура. На моите години вече не върви да ходя до столицата, затова се задоволявам с Киото, при това с по-крайната му част. Мейджи Мура пък ми се отразява още гю-благоприятно.