Направих дълбок поклон и се насочих към улицата с автобусите. Слънцето се снишаваше и фаровете на колите се набиваха на очи. Десети, вторник, също наближаваше своя край. Оставаха само два дни.
Щом се прибрах в апартамента в Ниши Киогоку, Емото вече беше там и се беше отпуснал на фона на музиката от една плоча. Седнах до него и му разказах накратко какво бях постигнал през деня.
- А Митарай? Не знаеш ли какво става с него? - попитах аз.
- Преди малко го видях отпред - отговори Емото.
- Какво правеше? - отвърнах моментално.
- Ами... - смотолеви той. - Погледна ме свирепо, закани се, че на всяка цена ще го намери, и отиде нанякъде.
Омърлуших се. Реших, че трябва да се старая повече. Разказах на Емото по-подробно за премеждията си и го попитах дали не би ми услужил с колата си, понеже искам да отида до Мейджи Мура на следващия ден. За да стигна дотам, трябваше да се кача на магистрала „Мейшин“ от киотския разклон, след което да сляза от нея на Комаки и да продължа на север. Нямаше да отнеме толкова време. Емото любезно се съгласи.
Реших да стана в шест и да потегля. Бях изморен, затова трябваше да легна рано. Не познавах добре ситуацията по улиците на Киото, но в Токио сутрешният пиков час започваше в седем и нещо. Ако в Киото беше същото и потеглех към шест сутринта, едва ли щях да попадна насред най-натовареното движение.
Нямаше да имам възможност да се видя с Митарай, но това беше неизбежно. И той имаше какво да върши, а в случай че изчаках, докато се събуди, улиците вече щяха да са претъпкани. Налагаше се да отложа разговора ни за обратния път.
Освен моя оправих и неговия футон, след което бързо-бързо се завих и заспах.
6.
Може би от вълнение на следващата сутрин се събудих сам точно след изгрев-слънце. През плъзгащата се врата вече се процеждаше жълтата сутрешна светлина.
Струваше ми се, че бях сънувал нещо, обаче не помнех добре съдържанието му - само усещането.
Не беше хубав сън. Въпреки това не мислех, че е и лош или неприятен. Дразнех се, че не мога да си спомня какво точно се случваше. Витаеше тъга и болка. От сънищата остават само емоциите.
До мен Митарай спеше. Изпъшках тежко и бавно се изправих.
Слязох по стълбите и излязох насред сутрешния въздух. Дъхът ми се виждаше. Главата и тялото ми сякаш още не се бяха събудили напълно, но беше по-скоро приятно. Спах около осем часа. Би трябвало да е достатъчно.
Магистралата беше празна, както и очаквах. Карах около два часа, когато подминах един автобус в лентата за изпреварване и свих, за да се върна в предишната, и погледнах наляво. Насред полето се извисяваше огромен билборд. Беше реклама на хладилници с усмихнато момиче, чиято коса се вееше от вятъра. В този момент се сетих за съня, който ме беше споходил.
Намирах се на дъното на морето. Гола жена, подобна на тази от билборда, се люлееше на фона на синкавата светлина във водата. Кожата ѝ под гърдите, на корема и около коленете се беше свила, като че ли беше стегната с връв.
Тя отвори очи и погледна към мен. В следващия момент лицето ѝ стана безизразно. Устните ѝ не промълвиха нищо, но след това започна да потъва все по-надълбоко към дъното, подканвайки ме с ръка да я последвам. Успях да си го спомня ясно. Беше един донякъде красив, донякъде страшен, необичаен сън.
Може би беше знак, че тя се намира там, накъдето се бях запътил. Мисълта за това ме вледени. Сетих се за Ясукава Тамио и онези вманиачени фенове, хвърлили се в Японско море. От идеята, че може и аз да съм достигнал до тяхното състояние, ме побиха тръпки.
Въпреки че тръгнах рано, когато влязох в паркинга на Мейджи Мура, вече беше единайсет. Това ще рече, че ми беше отнело почти пет часа път от Киото. Причината беше задръстването, в което попаднах, след като напуснах магистралата на Комаки.
Слязох от колата и видях, че входът все още е далеч. По някаква причина трябваше да се използва специален автобус, който превозва посетителите.
Автобусът потегли и започна да се изкачва по стръмен хълм, което ме изненада. Пътят не беше особено широк и изпъкналите клони блъскаха прозорците. От време на време удряха по стъклото. Зад подскачащите клони пък се виждаше просторна синя водна повърхност.
Не толкова просторното езеро Ирука можеше да се види и докато човек се разхожда в самото селище. Мейджи Мура се намираше точно над него.