Щом минах през входа, се почувствах като в музей без покрив. Имах време, затова реших да разгледам околността.
Странно е, когато минаваш по японски улици отпреди сто години, а се чувстваш така, сякаш се намираш в американската провинция. Може би се дължи на факта, че през последния век западната архитектура не се е променила особено, докато японската е станала съвсем различна.
Англичаните, които в момента живеят на улица „Бейкър“, обитават домове, не по-различни от този на Холмс, и използват подобни мебели. При японците обаче няма подобна тенденция. От периода Мейджи насам японските домове са в процес на постоянна промяна. Не остава време, в което да се зароди установена традиция. Архитектурата от миналия век също не е била оригинално японска.
Дали сме направили правилния избор в наши дни? Варосани стени и бетонни огради, прозорци, задушили до краен предел всякакъв чар - сякаш сме решили да прекараме целия си живот насред гробници.
Вероятно за японците през периода Мейджи е имало някаква пречка да възприемат трайно западния модел. Може би се е оказало невъзможно в горещата и влажна Япония да се установи тази архитектура, която уважава преди всичко интимността. С навлизането на климатиците обаче японските домове отново са се върнали в тази точка от развитието си.
Японското градоустройство минава по заобиколен път. Разходката из Мейджи Мура ме кара да се чувствам добре, а основната причина цялото място да притежава атмосфера, съвсем различна от съвременната, е, че няма никакви бетонни огради. Обогатили сме се. Сега, когато всички домове имат климатични системи и пак се връщаме към по-затворения тип сгради, не е ли време да се откажем от бетонните огради?
Подобни мисли ме занимаваха, докато се разхождах из Мейджи Мура.
Подминах магазина за телешко месо „Ои“ и църквата на свети Йоан, след което се озовах пред верандата на японска къща, наименувана като къщата на Мори Огай и Нацуме Сосеки. Според знака отпред в нея беше написан романът „Аз съм котка“.
Пред мен вървеше група от четирима-петима души, един от които седна на верандата, обърна се към къщата и извика: „Мац-пис-пис!“. На човек сякаш няма как да му хрумне друга шега в тази ситуация. Ако Митарай беше с мен, вероятно щеше да каже нещо подобно. Хората, които по цял ден стоят в къщата и понякога дори си подремват, сигурно слушат едни и същи шегаджийски подмятания през цялото време.
Аз обаче се замислих не за котките, а за една известна фраза от „Кусамакура“801.
„Ако действаш по разум, ще ти се сърдят. Ако се оставиш на чувствата си, ще те отнесе течението. Откъдето и да го погледнеш, трудно се живее в нашия свят...“
Типичен пример за първото изречение е Митарай. Няма друг на света, за когото да се отнася в по-голяма степен.
От друга страна, този, който се ръководи ог чувствата си и се оставя на течението през цялото време, несъмнено съм аз. До ден-днешен двамата с Митарай все още сме бедни, така че за хора като нас светът наистина се оказва трудно за живеене място.
Такегоши Бунджиро също е бил човек, ръководен единствено от чувствата си. Когато четох бележките му, имах усещането, че става въпрос за мен самия. Ако бях попаднал на неговото място, едва ли щеше да се случи нещо много по-различно. Да се обобщи, че за него е било трудно да обитава този свят, би било омаловажаване.
След като подминах къщата на Сосеки и понечих да сляза по каменните стълби, пътят ми действително беше пресечен от една бяла котка, което ме развесели. Може би думите на мъжа от по-рано не са били просто шега. Сигурно някой с чувство за хумор, който работи в Мейджи Мура, е вкарал котката вътре.
Стори ми се, че на котката наистина ѝ беше комфортно да живее на такова място. Нямаше никакви коли. Ето още една особеност на Мейджи Мура.
Каменните стълби ме доведоха до площад. По него бавно-бавно се движеха автентични стари трамваи. Чух радостни момичешки викове и се обърнах по посока на звука - посетителките бяха наобиколили мъж, облечен в помпозен черен панталон със златни ширити отстрани и с напомадена брада, който заемаше поза за снимка. От кръста му беше провесена бляскава сабя.
Две-три момичета се редуваха да снимат останалите и по някаква причина при всяка снимка се чуваха пронизителни възклицания. Мъжът обаче през цялото време стоеше търпеливо.
Явно това беше Умеда Хачиро. Снимките щяха да отнемат още известно време, затова реших да направя още една обиколка, пък и се надявах по-скоро да ми се удаде възможността да видя пощенската станция от Уджиямада.
Мейджи Мура несъмнено беше голяма забележителност, но може би хората не знаеха толкова за него и посетителите не бяха толкова много. Вероятно по тази причина възрастните хора, работещи там (почти нямаше млади), се държаха много любезно. Освен това работеха доста чевръсто. Може би любезността им се дължеше точно на това.