Качих се на киотския трамвай. Възрастният ватман щракна билетчето ми и ми подари пощенска марка на селището - за спомен, каза той и ми я сложи в ръката. Изненадах се, понеже като човек, живял дълго време в Токио, си представях най-вече как кондукторите бутат пътниците по гърба, за да ги натъпчат в пълния вагон.
Този ватман обаче ми направи по-силно впечатление. Веднага щом трамваят тръгна, той започна да ми разказва съвсем умело, като гид - сякаш беше очаквал този момент с нетърпение. Отдясно виждате фара от Шинагава, отляво е домът на Кода Рохан. На всичкото отгоре говореше а много приятен глас, който звучеше невероятно дрезгав, но въпреки това отекваше отчетливо в целия вагон. Нямаше да е учудващо, ако в миналото е бил професионален разказвач на кодан811. Усещаше се, че е напълно уверен в собствения си глас.
За съжаление, след мен се качиха група жени на средна възраст, чиито маниери не бяха особено уместни - при всяко от обясненията на ватмана те притичваха през вагона, подобно на стадо бизони, от което овехтелият стар трамвай се поклащаше като кибритена кутия.
Възрастният мъж, който караше трамвая, ме изненада не само с гласа си. Стигнахме до обръщалото. Тогава той, който през цялото време си стоеше най-спокойно, внезапно изскочи навън и тъй като се зачудих какво става, проследих с поглед през прозореца накъде се е запътил.
Едно въже от пантографа821беше провиснало. Дребничкият мъж подскочи като жаба, хвана се за него и увисна. От тежестта му пантографът започна да се накланя, но докато се усетя, той се затича, като описа дъга, и по този начин премести пантографа в предната част на трамвая, след което го пусна. Иначе казано, смени посоката му. След това с изключителна бързина се качи обратно в трамвая, който отново потегли с бавна скорост, съвсем неподобаваща на ентусиазма на възрастния мъж.
За разлика от Токио, нямаше натоварен график, по който да се движи. Нямаше и хора, които да се оплакват, ако позакъснее (ако изобщо е имало разписание), така че откъде ли извираше целият този плам у него? Доста нетипично за възрастен човек. Бях наистина впечатлен.
Донякъде обаче изпитах и притеснение. Ако семейството му го видеше, вероятно биха се притеснили още повече. Както се движеше, едва ли имаше невралгия или проблеми със съня, но дали не съществуваше опасност да загине по време на работа? Можеше и да не се старае чак толкова.
Веднага си промених мнението - въпреки всичко му правеше чест. Един пенсиониран възрастен мъж да умре, стиснал здраво въжето на пантографа, вместо да живее до последно с децата и внуците си и да им е в тежест - за такъв край мечтае всеки младеж. Ясно, разбрах защо Йошида Шусай казваше, че завижда на своя приятел, който работи в Мейжи Мура.
Слязох от трамвая и минах пеша покрай завода за локомотиви от Шимбаши и фабриката за стъкло от Шинагава, след което забелязах на пътя пред мен да стърчи черна кутия. Приличаше на пощенска. „Това е мястото!“, извиках наум. Намерих пощенската станция от Уджиямада. Едва се сдържах да не се затичам.
Изкачих набързо няколкото каменни стъпала пред входа и стъпих на кафявия омаслен дъсчен под. Сърцето ми щеше да се пръсне.
По някаква причина вътре нямаше никакви посетители - единствено обедните слънчеви лъчи, влизащи през високите прозорци, стигаха до пода и осветяваха праха по него.
Видях пощальона и първата пощенска кутия от периода Мейджи. Следваха още няколко стари кутии, като последната представляваше червена колона, която вече бях виждал. След нея бяха подредени пощальони от периодите Мейджи, Тайшо и Шова, но къде беше Азот?! Погледът ми нервно претърсваше помещението.
Намерих я! Зад кръга светлина, който образуваха лъчите на пода. Очите ми бяха привикнали на слънцето отвън, затова ъгълът на стаята ми изглеждаше мрачен, но там се спотайваше моделът на жена в традиционно облекло, чието чело беше скрито зад правия ѝ бретон.
Това ли беше Азот?
Приближих се към нея плахо, като дете, което се страхува от тъмното.
Беше облечена в червено кимоно. Ръцете ѝ бяха отпуснати право надолу и не беше застанала в определена поза. По косата и раменете ѝ се виждаше тънък слой прах, зловещо доказателство за изминалите четиресет години. Широко отворените стъклени очи точно под нивото на косата ѝ ме гледаха безизразно. Изобщо не приличаше на жената от съня ми.