Спомних си как в един западен филм, който бях гледал отдавна, още като малък, лъчите светлина проникваха дълбоко под водата и озаряваха стряскащите очи на акула.
Макар и да беше пладне, се почувствах така, сякаш в огромното селище бях останал само аз. Стоях пред тази кукла (или поне изглеждаща така) и се взирах в нея. Предусетих как поразителната тишина скоро щеше да бъде заменена от също толкова поразителен страх.
Положих всички усилия, за да задържа смелостта си, колкото успея. Облегнах се на преградата пред манекена и се наведох напред. Доближих лицето си възможно най-близо. Осъзнах, че съм се стегнал от страх да не би тя да се помръдне, и собствената ми предпазливост ме изненада.
Всеки момент щях да приближа главата си възможно най-близо. Въпреки това между мен и нея пак оставаше разстояние, приблизително колкото ръста ми. Може би ми изглеждаше така заради светлината. Около очите ѝ сякаш имаше бръчки. Самите очи несъмнено обаче бяха от стъкло. А ръцете? Ръцете ѝ не бяха човешки. Не виждах толкова дооре, но но забелязах нещо различно. Ръцете ѝ си бяха изкуствени. Ами лицето?
Какво беше станало с него? Какви бяха тези фини бръчки?
Не виждах добре от мястото си. Обърнах се към входа. Нямаше никого. Добре, значи мога да прескоча... Тъкмо когато се канех да пристъпя напред, се разнесе трясък, от който сърцето ми се сви - беше чистачката. Носеше метла и дълга лопата за прах. Необичайно силният звук идваше от металната лопата, която приличаше на кутия.
Тя веднага се захвана да чисти пода. Измете угарките от цигари и камъчетата, събра ги в една малка купчина, тръсна лопатата и ги помете вътре.
Нямах избор, затова за момента излязох от сградата. Разбира се, смятах по-късно да се върна обратно, но като за начало се спуснах надолу по хълма.
Отляво забелязах един магазин, който приличаше на чайна. Изведнъж усетих колко съм гладен. В Мейджи Мура нямаше никакви гостилници или кафенета. Намерих подобно място пред входа, но за да отида там, трябваше да изляза от селището. Купих си закуска и прясно мляко и седнах да хапна на една пейка, от която се виждаше старото фоайе на хотел „Империал“, за който беше споменал Йошида Шусай. Самата пейка пък се намираше точно до завода за мостове, за който също беше споменал.
Това беше най-далечната част на Мейджи Мура, така че можех единствено да вървя в обратната посока. Пред погледа ми се виждаше малко езеро, над което минаваше дъговият мост Тендо. Във водата плуваха лебеди. Водата течеше надолу по течението и постепенно се вливаше в по-голямото езеро Ирука. Доста успокояващо място. Докъдето достига погледът, не се виждаше жива душа. Над дърветата се извиваше стълб дим от парен влак. Имаше само три пътнически вагона. Изведнъж локомотивът му се показа на високия виадукт в далечината.
Здравият разум водеше до заключението, че онази кукла няма как да е била Азот. Манекен, съставен от човешки части, да стои изложен пред всички в продължение на четиресет години, при това видян от множество хора и инспектиран, когато е бил докаран. Самата идея, че някой би допуснал нещо подобно, не звучи логично.
Откъде беше дошла тя, кой и къде я беше направил, как беше вкарана вътре - не трябва ли първо да разкрия фактите, преди да подмина идеята с лека ръка? Ако те бъдат изяснени и се отхвърли напълно възможността куклата да е била разменена в последния момент, значи може да забравим за нея. Нищо чудно да се окаже, че просто си губя времето.
Изправих се, хвърлих един поглед на останалите сгради и се върнах в пощата. Смятах да прескоча преградата, ако чистачката си беше тръгнала.
При повторното ми влизане обаче се разочаровах. Вече имаше няколко посетители, а се виждаха и други, които приближаваха. Нямаше какво да направя.
Отправих се към центъра на стаята и погледнах куклата. Взорът ѝ минаваше покрай всички и бях сигурен, че се беше втренчила право в мен.
Излязох от пощата и без да се оглеждам, се насочих направо към полицейския пункт. Щом стигнах до площада пред него, заварих Умеда Хачиро да мете паважа. Група момичета се сбогуваха с него. Той им отвърна със същото и леко се поклони. Поведението му изглеждаше напълно естествено, като за истински полицай. (Макар че, като се замисля, все още не бях виждал истински полицай да се покланя.)
Доближих се до него - имаше изключително миловидно изражение и оставяше впечатление на лесен за заговаряне човек. Успях да го разпитам без особени проблеми.
- Вие ли сте Умеда Хачиро-сан?
- Да, аз съм - изобщо не се изненада, когато видя, че знам името му, което може би беше известно в Мейджи Мура.
- Към вас ме насочи Йошида Шусай-сан. Казвам се Ишиока и идвам от Токио.