Продължих пътя си по магистралата и се прибрах в Ниши Киогоку към десет вечерта. Митарай още не се беше прибрал, само Емото беше вкъщи и гледаше телевизия. Поднесох му малкия подарък, който бях взел от Мейджи Мура, и благодарих, че ми услужи с колата си.
След като си поговорихме за музея, изведнъж страшно ми се доспа и се строполих във футона си, без дори да оправя този на Митарай.
7.
На следващата сутрин отново се събудих към шест, сякаш след първото ранно ставане вече ми беше станало навик. В момента, в който отворих очи, си спомних за Йошида Шусай. Отказах се да си доспивам и се завъртях към Митарай. Ако успеех да го събудя, щяхме да можем да си разкажем един на друг какво сме открили. В следващия миг обаче се събудих окончателно. Нямаше и следа от него.
Реших, че може би беше станал рано и бе излязъл - веднага обаче забелязах, че греша. Футонът му беше в абсолютно същото състояние, в което го бях оставил, когато заспивах предишната вечер. Одеялото му се намираше на същото място, оставено диагонално. Докато още си лежах, се зачудих с какво ли се беше захванал. Със сигурност не се беше прибирал.
Първо ми хрумна, че може да е преследвал убиеца, да си е навлякъл неприятности и затова да не е могъл да се прибере. Ами ако беше заключен някъде? Не ми се вярваше обаче в нашия свят да се случва като по филмите.
Прецених, че вероятно е постигнал някакъв напредък. Ако ставаше въпрос само за мислене, можеше да го прави и легнал в апартамента. Фактът, че не се беше случило, означаваше, че има странична причина, следа, до която е достигнал при разследването си. Беше 12-и, четвъртьк - последният ден. Топа беше същинският краен срок, така че беше нормално да се възползва от всяка възможна секунда.
Можеше пък вече да не е в Киото. Не, дори би трябвало да е така - иначе защо няма да се прибира? Покрай тези мисли успях донякъде да се успокоя, но същевременно още повече исках да го видя възможно най-скоро, за да обменим информация. И аз имах много неща, които да му разкажа. Трябваше веднага да ги чуе.
Не смятах, че действията ми през последните дни бяха напразни. Ако наученото от Митарай не беше лъжлива информация, вероятно щеше и да се застъпва с наученото от мен. Съществуваше вероятността, ако той все още не беше стигнал до заключение, при сравнение на откритията ни изведнъж да стане ясно кой е извършителят.
Така или иначе обаче, той щеше да се обади по някое време в апартамента на Емото. Трябваше просто да почакам. Бях приклекнал върху футона, но отново се излегнах. Въпреки това изобщо не ми се спеше и не можех просто да стоя, без да правя нищо. Щеше да е най-добре да се захвана с някаква задача. Отново се изправих.
Емото още спеше. Оставаше почти час, преди да дойде време да стане. Стъпвах бавно, внимавайки да не го събудя, и излязох да се разходя. В случай че Митарай се обадеше, докато съм навън, Емото щеше да му вдигне, а дори и да се стресне от звъненето, щеше да се сети поне да ми остави бележка.
Когато дойдохме преди няколко дни, бях в Ниши Киогоку за първи път, но сега вече познавах квартала наизуст. Повървях до спортния парк и когато стана време Емото вече да се събужда, се върнах в апартамента. Отворих вратата и го заварих да си мие зъбите. Нямаше обаждане от Митарай.
Наближи осем и Емото трябваше да излиза. Когато тръгваше, ме попита:
- Какво ще правиш? С мен ли излизаш?
- Не, очаквам Митарай да звънне, затова ще чакам тук.
- А, да, това е добра идея.
Той затвори вратата, звукът от стъпките му по стълбите спря да се чува и тъкмо когато си помислих, че вече е излязъл от сградата, се чу пронизителният звън на телефона, сякаш щеше да изхвърчи. В звъненето се усещаше нещо притеснително.
Вдигнах слушалката.
- Ишиока... - чу се мъжки глас. Изобщо не ми приличаше на гласа на Митарай. Обикновено, когато не сме се виждали известно време, той започва разговора с някаква скучна шега. Гласът по телефона звучеше болезнено слаб и почти пресипнал. Едва чувах какво казва. Обзе ме тревога. Нещо се беше случило.
- Какво е станало?! Къде си в момента?! Случило ли ти се е нещо? Болен ли си? Добре ли си? - без да се усетя, изричах всяка дума все по-силно.
- Не съм добре... - каза той и направи дълга пауза. - Умирам... Трябва да дойдеш бързо... - ситуацията беше много сериозна.
- Къде си? Какво е станало?
Вторият въпрос беше глупав. Трябваше първо да разбера къде се намира. Гласът му беше изключително слаб и почти не го чувах. Беше по-слаб дори от шептене. От време на време дочувах звуците на коли и деца. Намираше се на просторно място. Някъде навън.