- Не мога сега... да ти обяснявам какво ми има...
- Ясно, ясно! - отвърнах аз. - Знам, веднага идвам, само кажи къде си!
- На входа на... Пътеката на философите съм... не този до Гинкаку-джи861... а другия вход.
Пътеката на философите? Какво беше това? Не бях го чувал. Помислих, че може главата му да е размътена и да говори небивалици.
- Има ли такова място? Разбира се, трябва да има, ако питам някой таксиметров шофьор, дали ще го знае?
- Ще знае... Искам и по пътя... да ми вземеш... мляко и закуска...
- Мляко и закуска?! Какво ще ги правиш?
- Какво мога да ги правя... освен... да ги изям, а? - дори и докато се мъчеше, пак можеше да звучи хапливо. Голям инат беше.
- Да не си ранен?
- Не съм... ранен...
- Ясно, идвам веднага, стой там!
Затръшнах слушалката и изхвърчах от апартамента, след което изтичах до гара Ниши Киогоку. В съзнанието ми пробягнаха неприятни мисли, свързани с убийствата. Какво беше направил Митарай? Няма как да е близо до смъртта. Обикновено трудно мога да му направя услуга, но все пак е единственият ми приятел. Саркастичните му думи не са достатъчни, за да ме успокоят. Има хора, които биха се шегували дори на смъртното ложе. Митарай е един от тях.
В Шиджо Каварамачи купих закуска и мляко, спрях такси и се качих. Когато стигнахме, шофьорът ми каза, че трябва да повървя още малко напред, след което се затичах с покупките и намерих мястото - имаше един камък, на който беше написано „Пътеката на философите“. След каменния знак започваше парк. Там обаче нямаше никого.
Самата Пътека на философите тръгваше от края на парка и продължаваше успоредно на малък поток. Повървях малко по нея и видях пейка, ма която лежеше небръснат мъж, който приличаше на скитник. До него имаше черно куче, което го гледаше и въртеше усилено опашка - изобщо не ми се вярваше, че това беше моят приятел Митарай. Едва не го подминах.
Погледнах към него, при което той каза: „А, Ишиока“, и понечи да се изправи. Съвсем нямаше сили и се наложи да го придържам за гърба, докато се надигне.
Щом видях лицето му, когато най-накрая успя да седне на пейката, се изненадах повторно. Очаквах да е недоспал, но като се замисля, не го бях виждал от четири-пет дни. Беше брадясал, чорлав, бузите му бяха хлътнали, зачервените му очи - също. Кожата му беше бледа като на болен - изглеждаше досущ като скитник, който доскоро е бил на смъртно ложе, или на припаднал бездомник.
- Закуската? Донесе ли ми я? - каза той сериозно. Бързо извадих нещата. - Съвсем забравих да се храня. Много е неудобно да си човек. Ако можехме да пестим време от ядене и спане, щяхме да сме способни на толкова повече!
Докато изричаше това, той нервно отвори торбата и захапа закуската.
За момент се зачудих. В това състояние изобщо не изглеждаше спокоен. Когато плановете му вървят безпогрешно, у него се усещаше много по-голямо спокойствие. У мен се породи неприятно предчувствие. Напрегнах се да го отхвърля от мислите си. Това е невъзможно. Беше забравил да яде, точно защото е бил в действие.
Гледайки как Митарай се храни като дете, на което не са му дали обяд, донякъде изпитвах разочарование, но в същото време и съжаление към него.
- Изобщо ли не си ял?
- Да, съвсем се разсеях. От онзи ден ли, от деня преди това ли беше... Така или иначе, нямам спомен да съм се хранил скоро...
Явно просто беше изключително гладен. Бях се притеснил повече от необходимото. Изобщо не разчита на здравия разум - ако до него няма някого, който да го кара да яде и да му казва кога е време за лягане, едва ли ще доживее до дълбока старост.
Във всеки случай исках да му разкажа какво бях открил, но прецених, че ще е редно първо да чуя за неговия напредък. Поради това го изчаках, докато свърши с яденето (няколко пъти му казах да яде по-бавно), и възможно най-спокойно го попитах дали беше научил нещо. Той не отговори, а просто въздъхна дълбоко, след което извика:
- Сутринта е вчерашната утайка!
Бях поразен.
- Каква заблуда само! - продължи той. Тичах като скакалец по Токайдо871и ми се натрупаха толкова безсънни нощи, ама защо хората, като казват „Добро утро“, още помнят безпогрешно толкова далечния вчерашен ден?!
Очите му бяха кръвясали и в тях се четеше лудост.
- Ама и безсънните нощи помагат. Като ти отслабне тялото, почваш да виждаш както трябва това, което трябва да се види. Навсякъде има цъфнали полета с рапица. Ах, тези улици, приличащи на множество отворени книги, оставени с лицето надолу! И скърцането на спирачките! Чува се от всички страни! И ти би трябвало да го чуваш. Какво?! Не те ли измъчва и теб? Обърках се! Полетата са от космос! Да, точно космос бяха тези цветя! Косях стеблата им с дървен меч и вървях през тях, без никаква чужда помощ. Загубих онзи замах и вече съм безобиден. Нямам тръни, нямам нокти, нямам и зъби - не помня дори къде съм запокитил дървения си меч. Мъх! Покрит съм с мъх! Все едно съм ръждясал! Сигурно е хубава гледка. Защо не ме снимаш? Ще ни е за спомен. Къртица! Къртицата... А, вярно! Трябва да я намерим! Не бива да губим време! Помогни ми. Ако не издълбаем веднага дупка, няма да имаме втори шанс да я хванем!