— Съжалявам, госпожице — каза този отдясно. Беше застанал върху гранитното стъпало и я гледаше отвисоко.
— Истински ще съжаляваш, ако не ме пуснеш — отвърна тя.
Мъжете се спогледа и снизходително се усмихнаха, което идеше да покаже, че ни най-малко не се плашат от нея. После единият отново я погледна отвисоко и отговори:
— Не можете да влезете.
— Дошла съм при Фин.
— Не, точно в момента не може. Той има среща.
— Добре, тогава ще почакам в кабинета на Козловски. — Отново посегна към вратата, но този вдясно светкавично избута ръката й.
— Не правете така — изрече тя с равен тон.
— Не е за вярване — обърна се десният към партньора си. Онзи поклати глава, но изражението на лицето му остана все така непреклонно. — Господин Фин не иска никой да го безпокои в момента. В среща е.
— Нека той сам ми го каже.
— Той ни нареди така.
— Лъжете. — Сърцето й заби учестено. Дали Фин не беше в опасност? Този вляво се разколеба, но десният се ядоса.
— Няма да повтарям, госпожице. Вървете си.
Тя сведе поглед и се обърна, сякаш наистина си тръгваше. Усети как вниманието и на двамата се насочи към улицата. Явно решиха, че са приключили с нея. Дълбоко грешаха.
Тя бързо се извъртя и с всичка сила настъпи по-близкия до нея бодигард. Беше си обула обувките с дебели и твърди подметки, а пръстите на гарда стърчаха над ръба на стъпалото. Предната част на стъпалото му се огъна надолу и се чу пукане като от счупени кости. Нещастникът извика от болка и коленете му се подкосиха.
Онзи отляво, който усети опасност, се разколеба. Друга грешка. Тя замахна с чантата си, пълна с учебници, и го удари в лицето. Не можеше да му причини тежка травма, но беше достатъчно да го събори на земята.
Сали се втурна към вратата и сграбчи дръжката, но не беше достатъчно бърза. Този със счупеното стъпало се беше окопитил и я хвана за косата.
— Ти, малка кучко! — изръмжа и я издърпа от вратата.
Сали изпищя от болка и отново стовари петата си върху крака на гарда, причинявайки му болка. Той пусна косата й и отново се преви. Сали удари и него с чантата и той се строполи върху вратата. За нещастие успя да се задържи и когато отново се изправи, лицето му беше изкривено от свирепа ярост.
— Ела тук! — извика той.
Хвана я за врата.
— Пусни ме! — изкрещя тя. — Веднага ме пусни!
Бодигардът обаче нямаше такова намерение. Усили хватката, от което й стана трудно да диша.
— Искаш да си играем ли? — продължи той. — Да си играем тогава!
В този миг вратата зад тях се отвори и двамата политнаха вътре.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика Фин и помогна на Сали да се изправи. Единият от бодигардовете на Бюканън се опита отново да я сграбчи, но адвокатът го настъпи по ръката.
Мъжът се изправи и понечи да се нахвърли на Фин, но Бюканън го спря:
— Морис!
— Не искаха да ме пуснат — обясни Сали. — Разтревожих се.
Фин погледна към Бюканън, който кимна и отвърна:
— Исках да сме насаме.
— Този офис е мой — ядоса се адвокатът. — Нямаш право.
— Предвид естеството на разговора ни не исках да има други хора…
— Сали не е други хора! Тя е моя… Тя е тукашна. — Той я придърпа към себе си и я закри с тялото си. — Вървете си веднага.
Бюканън миролюбиво вдигна ръце.
— Тръгвам си, но искам да си помислиш върху думите ми.
Фин кимна.
— Това, което ми каза, няма никакво значение за мен. Нямам ти никакво доверие. Искаш да ти повярвам? Трябва да ми дадеш причина. Защото в момента нямам нито една.
Трийсет и девета глава
Час по-късно Бюканън седеше в кабинета си на втория етаж на къщата, разположена на Луисбърг Скуеър. Виеше му се свят. Нищо вече не беше наред, всичко се беше объркало. Усещаше стягане в гърдите, което му пречеше да диша нормално. Може би беше получил инфаркт и може би така беше по-добре.
Разхлаби вратовръзката си, макар че още беше рано за това. Телефонният разговор с адвоката му не го успокои ни най-малко. От полицията мълчаха, засега нямаше заповед за арест, но нищо не показваше, че детектив Лонг ще бъде отстранен от разследването. Очевидно малцина в полицейския отдел имаха доверие в него, но още по-малко бяха тези, които искаха да ги заподозират в пристрастия към политик.