До изборите оставаха само две седмици. Ако само можеше да се държи дотогава… Сенатът беше като непробиваема крепост, от която имаше възможност да се отбранява срещу всеки и срещу всичко. Можеха да го свалят оттам само по волята на избирателите и само след като изтече шестгодишният му мандат. Паметта на народа беше смешно къса. Ако успееше да спечели и тези избори, всички проблеми щяха да се превърнат в бледи спомени.
Засега обаче всичко сякаш се изплъзваше от ръцете му.
Не чу как се отвори вратата. Беше седнал в стола си, облегнат назад. Беше се загледал през прозореца към площада пред имението. Когато се обърна, Катрин стоеше на вратата и го гледаше с онзи покорен и в същото време превъзхождащ поглед, който беше нейна запазена марка. Този поглед винаги го вбесяваше. От нея би излязла добра мъченица.
— Какво? — попита той, без да става.
Тя продължи да го гледа. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Беше уморена. Уморена и стара. От години му изглеждаше уморена и стара — още едно нещо, което разпалваше гняв у него. А до какви висоти би могъл да стигне в политиката, ако имаше свястна жена и семейство.
— Какво? — попита отново той, този път по-високо, от което тя подскочи.
— Тръгвам — каза Катрин.
— Накъде? Да похарчиш повече от моите пари? — Той й хвърли изпълнен с ненавист поглед, като се надяваше тя да го разбере. Съдейки по физиономията й, тя определено го разбра.
Катрин поклати глава.
— Тръгвам си.
— Чух те вече. Попитах те къде о… — Той внезапно млъкна, щом схвана смисъла на думите й.
— Брук идва с мен.
Той стана. Ръстът му винаги й беше действал заплашително. И сега се изплаши.
— Значи плъховете напуска потъващия кораб. — Гласът му беше тих, но заплашителен. — Само две седмици преди изборите.
Тя остана на мястото, макар позата й да издаваше страх.
— Няма да кажем нищо на медиите — отвърна тя почти шепнешком. — Ще се появим с теб по време на кампанията.
Той кимна и се приближи още.
— О, ще бъдеш на кампанията и още как. Защото няма да си тръгнеш. Нито сега, нито когато и да било.
— Напротив, ние ще…
Бюканън усети как злъчта заседна като буца в гърлото му. Ръката му я сграбчи за гърлото, прекъсвайки думите й. Беше приятно да я накара да замълчи. И беше правилното нещо. Приближи се още повече, все още стискайки я за гърлото, и силно блъсна главата й в стената зад нея. Викът й беше заглушен, тъй като той притискаше трахеята й. Наведе се на сантиметри от лицето й, за да може тя да почувства диханието му, и добави:
— Ти не струваш и пукната пара. Разбра ли? Пукната пара. И въпреки това аз останах с теб. Всеки мъж с малко мозък в главата си на мое място би те захвърлил на пътя още в началото, но аз не го сторих. Примирявах се с твоята безполезност и с увяхващата ти хубост, с твоята слабост. Правех го от съжаление. А сега, след всичко, което изтърпях от теб, ти искаш да ме напуснеш?
Тя кимна, въпреки че продължаваше да я стиска за врата.
— Напускам те — каза задавено.
Той я удари силно по бузата. Би я ударил с юмрук, но тя му трябваше за кампанията. Зачервеното място можеше да се прикрие с грим, синините и сцепените устни — не. Ах, само как копнееше да й хвърли един хубав бой, какъвто тя заслужаваше. Да й счупи носа, за да й покаже кой командва парада. Може би след изборите щеше да го направи.
За негова изненада Катрин се извъртя и се изскубна от потната му ръка.
— Напускам те! — извика тя, скочи на крака и понечи да изтича през вратата.
Той я сграбчи за косата и я издърпа назад. Яростта взе връх и той престана да мисли за следите по лицето й. Тласна я с всичка сила към стената и тя се удари с главата. Чу как изпука черепът й. Усещането беше приятно. Хвана я за раменете, завъртя я към себе си и с юмрук я удари в корема. Тя се преви на две, падна на колене и отчаяно се опита да си поеме въздух.
Той коленичи до нея, отново се надвеси на сантиметри от лицето й, тонът му беше равен:
— Ти няма да ме напуснеш — бавно изрече. — Разбра ли ме добре?
Тя поклати глава, все още жадно поемайки въздух.
— Напротив — отвърна тя и отново вдиша дълбоко. — Напускам те. Отивам си.