— В офиса ми в Челси. Трябваш ми веднага.
— Трябва да приключа задачата, която ми даде.
— Тази задача се отменя. Имам нова за теб.
— Каква е тя?
— Ще ти кажа, като дойдеш. — Мафиотът беше развълнуван, дори изнервен, което не беше добър знак.
— Кажи ми сега.
— Като дойдеш тук. Остави всичко и идвай.
Коул не отговори. Затвори телефона и потегли. Включи се в движението и се насочи към Челси.
Макдугъл седеше в кабинета си. Беше застинал като камък и Коул се усъмни дали шефът му още диша. Кевин Макдугъл, бавноразвиващото се синче, седеше на канапето, уплашен и превъзбуден едновременно. Коул не харесваше хлапето на Макдугъл.
— Арестуваха Джоуи — бавно каза ирландецът.
Убиецът кимна.
— Слейд ли? Чух за него. Малшанс.
Макдугъл поклати глава.
— Не е бил късметът. Някой им е дал информация. Знаели са какво да търсят. Ченгетата не биха могли сами да изпълнят подобен удар. Помогнали са им.
— Притеснен ли си?
Макдугъл го погледна.
— Да, мамка му, притеснен съм. И тази вечер е имало арести. Инис, Джаксън, Колуел.
— Аха, твоите приятелчета.
— Аз нямам приятели. Приятелството отива по дяволите, когато има опасност да прекараш двайсет години в дранголника. Те ще ме издадат преди още адвокатите им да са пристигнали в полицията.
Коул се замисли върху тези думи.
— Ако ченгетата разполагаха с нещо срещу теб, ти вече щеше да си в затвора.
Макдугъл извади монета от джоба си и я подържа.
— Те чакат нещо. — Тонът му беше толкова спокоен, че чак звучеше зловещо. — Вече имат всичко необходимо, сега само протакат. Искат да изровят още нещо срещу мен, преди да дойдат.
— Откъде си толкова сигурен?
Макдугъл кимна с брадичка към телевизора на масата до канапето. Под телевизора имаше записващо устройство. Той включи с дистанционното телевизора, после и видеокасетофона.
Появи се статично изображение — в много близък план и замъглено, като на стар любителски видеозапис. Една слабо осветена врата, мръсна, на вид от онези по заводите и индустриалните сгради. В горния десен ъгъл на екрана имаше някакви цифри. Часовник. Датата показваше, че записът е направен преди два дни. Шест и четирийсет и три. На Коул му трябваха няколко секунди, за да познае мястото. Беше предната входна врата на сградата, в която се намираха в момента.
Вчера имахме проблем с алармената система. Когато Джанис дойде сутринта, алармата не работеше. Дойдоха от охранителната фирма и казаха, че кабелите в таблото са били прерязани. Стори ми се доста нереално и нелогично, защото не беше взето нищо. После започнаха арестите.
На екрана се появи движение. Макдугъл се приближи до вратата и влезе. Седналият в кабинета си Макдугъл натисна бутона на дистанционното и превъртя записа напред.
— Имам свои хора в полицията — каза той. — Те не знаят всичко, но знаят достатъчно. Уликите, които имат срещу Джоуи, са извадени от моята база данни. Все едно че са ми източили мозъка и са използвали информацията срещу Джоуи. Това ме накара отново да се замисля за алармата и да прегледам видеозаписа от външната камера.
На екрана той излезе от сградата, очевидно бързаше. Макдугъл, който седеше в кабинета, натисна бутона и скоростта на видеото се нормализира. Коул ясно различи лицето на шефа си. След малко Макдугъл се отдалечи от сградата и се скри.
— Сега става интересно — каза Макдугъл.
Минаха още минута-две, след което на екрана се появиха двама мъже. Бяха облечени в черно, с тъмни якета и черни бейзболни шапки. Гледаха към вратата, но лицата им не се виждаха. Единият беше по-висок от другия. По-ниският беше по-набит и широк в раменете. Набитият се зае с таблото на алармената система. По-слабият като че почука на вратата. След още секунда вратата се отвори и двамата влязоха вътре.
— Полицаи ли са? — попита Коул. — Или може би федерални?
— Органите на реда все още се подчиняват на собствените си правила — отвърна Макдугъл. — Това е едно от нещата, които прави тази страна велика. Когато се появят, носят якета с надпис „Полиция“ и са снабдени с необходимите писмени заповеди. Правят го пред всички, без да се крият.
— Тогава кои са?
Макдугъл отново натисна бутона за бързо превъртане.
Когато непознатите излязоха от вратата, бяха трима — двамата мъже и една млада жена. Високият носеше папки под мишница. И тримата държаха главите си ниско наведени, което затрудняваше различаването на техните лица. В последния момент, преди да се отдалечат, слабият погледна нагоре, почти в обектива на камерата. Макдугъл натисна паузата и Коул се втренчи в изображението на Скот Фин на екрана.