— Не е добре — отбеляза убиецът.
— Не е — съгласи се мафиотът. — Съвсем не е добре.
— Какво искаш от мен?
— Искам да ги убиеш.
Лонг се прибираше с колата сам. Беше късно, десет и половина. Беше останал в кабинета си. Прегледа записките си от разследването, искаше да попълни малкото места, които все още стояха празни в мозайката. Вече разполагаше с голямата картина. ДНК тестовете потвърдиха, че Бюканън е баща на Фин. Тази сензация щеше да унищожи кариерата на сенатора. Какво оставаше за финансовите престъпления. Само те щяха да са достатъчни, за да го свалят от политическия небосклон. Разкритията за финансирането на кампанията му заплашваха също и Иймън Макдугъл — човекът, станал печално известен с това, че имаше склонността светкавично бързо да премахва хората, представляващи заплаха за него. В много отношения на пръв поглед престъпленията бяха разкрити, но нещо караше Лонг да се съмнява. Все още имаше празнини, а детективът не обичаше празнините.
Джули Расин беше останала при него в участъка за известно време. Тя щеше да остане през цялата нощ, но той предпочиташе да е сам, насаме със случая и насаме с мислите си. Освен това трябваше да свърши и нещо друго сам, затова я помоли да си тръгне. Каза й, че ще й се обади по-късно. Може би на другата сутрин. Остана още час, след което и той си тръгна.
Междущатска магистрала 93 беше празна и пътуването до Куинси му отне по-малко от десет минути. Слезе от магистралата при изход 12, зави покрай супермаркета „Кей Март“ в покрайнините на Дорчестър, покрай автомобилната борса. Оставаше му по-малко от километър до апартамента, когато сви и спря на паркинга недалеч от кръговото на Кълъмбъс Съркъл. Паркингът беше тих, разположен пред две разнебитени складови сгради, зад които се виждаха блатата по крайбрежието на река Непонсет и парка „Папа Йоан Павел“. Тесните канали воняха на петрол, боклук и фекалии.
Пред складовете имаше също толкова неугледна двуетажна тухлена сграда, която гледаше към магистралата. Вътре се помещаваше „Ъпс енд Даунс“ — местен бар с неонов надпис отпред, който не се виждаше добре от мантинелата на магистралата. Заведението имаше един бар на първия и един на втория етаж. И двата бяха сравнително празни. Тук идваха предимно редовни клиенти, малцина други дръзваха да прекрачат прага. Атмосферата внушаваше примирение и покорство. Точно тук влезе и Лонг.
Когато влезе, тримата, които бяха вътре, обърнаха глави към него. Единият от тях беше барманът. Останалите двама бяха със зачервени очи и подпухнали клепачи, със сърдити лица, седнали в другия край на бара. Барманът погледна към двамата си клиенти и им кимна одобрително. После се приближи до Лонг. Беше висок и мускулест, сякаш прекарваше всяка сутрин във фитнес салона. Имаше гъста тъмна коса и беше облечен по-добре от хората в този квартал.
— Детектив — поздрави го той.
— Ники — отвърна Лонг.
— Не сме те виждали тук от доста време.
— Липсвам ли ви?
— Не. Само отбелязвам.
Лонг седна на една от табуретките.
— Като гледам, бизнесът направо процъфтява.
Барманът кимна.
— Напоследък набира пълна скорост. Какво да правиш, икономика. — Той се почеса по тридневната брада. — Какво искаш?
Лонг наведе глава за момент, вдиша и издиша, после вдигна глава и погледна Ники.
— „Дюърс“ — каза. — Чисто.
Барманът кимна, отиде до средата на бара и взе бутилка от рафта, след което наля уискито в чашата. Наля повече, отколкото би налял на обикновен клиент. Лонг беше свикнал — това беше една от привилегиите на полицейската значка. Барманите и стриптийзьорките се отнасяха с уважение към него.
Ники наля златистата течност и прибра бутилката. Докато му носеше чашата, Лонг усети как напрежението и сковаността в раменете му изчезнаха. Дори само видът на чашата беше достатъчен да му помогне да се почувства жив. Барманът извади салфетка от един пластмасов поднос и я подложи на бара, а върху нея сервира чашата.
— Искаш да се напием ли?
— Имаш ли ми доверие?
— Имам ли избор?
— Вземи си и ти едно — каза Лонг. — Имам нужда да вдигна наздравица с някого.