Оръжието остана насочено към гърдите на Фин. Двамата със Сади заобиколиха мъжа, движейки се с гръб към тухлената стена. Той вървя назад с лице към мъжа, докато не достигнаха пресечната улица.
— Кой уби майка ми? — попита Фин.
Мъжът го погледна с недоумение.
— Какво?
— Кой уби майка ми, Елизабет Конър? Ти ли я уби?
След секунда объркването изчезна от лицето на въоръжения. Той кимна.
— Да — каза. — Аз бях. А сега върви.
— Защо? — попита адвокатът. После извика: — Защо?!
— Съжалявам — каза мъжът и най-накрая свали пистолета. — Аз започнах това. — Прибра оръжието в джоба си. — И сега е време аз да го завърша.
— Какво говориш? Как ще го завършиш? — Фин се изкушаваше да остане. Да иска отговори. Но Сали го дърпаше за ръката и тихо го молеше да тръгне, да избягат от опасността. — Бюканън ли беше? Той ли ти плати? — извика. — Той ли ти плати да убиеш майка ми?
— Вървете и не се обръщайте назад — отвърна мъжът.
Фин го изгледа със смесени чувства, после се обърна. Двамата със Сали затичаха обратно по улицата.
Четирийсет и втора глава
Беше минал един час, в който Коул свърши доста работа. Наближаваше полунощ, а всичко тепърва започваше. Той отвори мобилния си телефон и набра номера.
Иймън Макдугъл вдигна след първото позвъняване.
— Готово ли е? — попита той.
— Готово е. Трябва да се видим.
— Нека да чуя сина си.
— Не е с мен.
От другата страна на линията последва секундно мълчание.
— Къде е?
— Не ми каза, че искаш да го играя негова бавачка до края на вечерта.
— Как се справи той?
— Не говореше много.
— А Фин? — Макдугъл произнесе през зъби името на адвоката. — Моли ли за пощада?
— Каза „моля“.
Мафиотът се изсмя зловещо:
— Хубаво! Копеле!
— Имаш ли информация от полицията?
— Още не. Но със сигурност трябва да имат нещо срещу мен. Онези папки бяха мои. Защо Фин ще ме крие?
— Защото ти е адвокат.
— И какво от това? Адвокатите нямат чест.
— Трябва да се срещнем — повтори Коул.
— Утре?
— Не, не може да чака. Тази вечер.
— Защо?
— Имаше усложнения.
Тонът на Макдугъл стана твърд и остър:
— Какви усложнения?
— Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Повече подробности ще ти дам, когато се видим.
— В офиса ми след половин час.
Коул затвори. Нямаше да е трудно да бъде след половин час в офиса на Макдугъл. Всъщност вече беше там. Намираше се там от четирийсет и пет минути. Иймън Макдугъл не беше глупав. За разлика от сина му. Но Макдугъл старши беше предпазлив и мнителен. Иначе нямаше да се задържи толкова дълго начело на подземния свят. Но Коул се беше задържал по-дълго и от него. Възнамеряваше да го надживее, пък било и с малко.
Над Саут Енд ръмеше ситен дъжд. Октомврийският вятър, който беше вилнял цял ден над брега на океана, неочаквано се премести на северозапад, връхлитайки града от север. Лонг лежеше в леглото на Расин, когато чуха тропането на дъждовните капки по перваза на прозореца. Расин стана и затвори прозореца, после остана загледана известно време в магистралата навън.
Той се обърна и се загледа в нея.
— Какво? — попита тя, без да се обръща.
— Нищо.
Тя се обърна. Беше облякла мъжка риза, на която бяха закопчани само две копчета и прикриваха само част от гърдите й. Ризата не беше на Лонг.
— Не ми излизай с „нищо“. Разкажи ми.
— Защо съм тук ли?
— Сам си отговори. Идваш просто така, без да съм те канила…
Той легна по гръб.
— А ти защо ме пусна?
— Защото съм идиотка.
— Сериозно питам.
— Не ти ли изглеждам сериозна?
— В отдела не ме искат. Знаеш го, вече си чула да говорят.
Тя кимна:
— Да, чух.
— Тогава знаеш и че само търсят повод да ме изхвърлят от полицията.
— Не им давай повод.
— Дори и да не им дам, те ще си измислят. Наистина ли искаш да ти увисна като воденичен камък на шията, когато започна да потъвам? — Той отново се вгледа в ризата и си помисли за другите мъже, с които тя може би е спала. — Искам да ти кажа само, че ако искаш да си с ченге, тогава аз не съм подходящ за теб. Дните ми в полицията са преброени.