Коул изчака още десет минути, докато се увери, че няма да дойде никой друг. Така и стана. Значи бяха трима. Едни от най-добрите хора на Макдугъл, но въпреки това бяха само трима. Можеше да се справи с тях. Още повече, след като те мислеха, че елементът на изненадата е на тяхна страна. Тоест, щяха да са прекалено самоуверени. В неговия бранш от прекалената самоувереност до смъртта имаше само една крачка. Това беше фатален порок, който до този момент Коул успяваше да избягва.
Когато Лонг стигна Чарлстън, дъждът се беше усилил. Вятърът беше много силен — обръщаше боклукчийските кофи, разпиляваше съдържанието им, завърташе мокрите листа, които запушваха уличната канализация. В подножието на Бънкър Хил, там, където беше станало нападението, се образуваха големи локви. Самата уличка се беше превърнала в река, което правеше изследването на сцената на местопрестъплението почти невъзможно. Над трупа беше опъната палатка, но беше безполезно. Като да се опитваш да спреш потоп с лопата.
Фин и момичето седяха на една пейка под опъната тента встрани от уличката, на половин пресечка от мястото. Бяха ги обградили трима полицаи — за тяхна защита и за да не изчезнат. Никой не говореше. Нямаше приятелско бъбрене, разпити, само тишина и недоверие.
Лонг се приближи, предпазвайки лицето си от дъжда.
— Господин Фин.
Адвокатът вдигна глава и въздъхна с облекчение:
— Слава богу, че дойдохте.
— Вие двамата добре ли сте?
Фин погледна към момичето и то му кимна. Сали изглеждаше по-спокойна и не толкова развълнувана. Адвокатът кимна на Лонг.
— Добре сме — отвърна. — Но заслугата за това не е ваша.
— Той се опита да ви убие ли?
— Да, искаше да убие и двама ни.
— Неблагодарен клиент. Какво се случи? Сметката за хонорара ли получи?
— На вас смешно ли ви се струва?
Лонг поклати глава.
— Само се опитвам да повиша настроението.
— Искате да повишите настроението? Тогава ми кажете, че сте арестували Джеймс Бюканън. Ако ли не, настроението ми ще си остане доста мрачно.
Детективът наведе глава и се вгледа в обувките си. Навесът предпазваше главата му суха, но краката му бяха мокри. Водата се стичаше в обувките му с всяко местене на краката.
— Смятате, че и сенаторът е замесен?
— Разбира се, че е замесен. Да не мислите, че Макдугъл ще убие собствения си син?
Лонг сви рамене.
— Вече нищо не ме учудва. Разкажете ми за втория мъж. Този, който е застрелял Кевин. Кой беше той?
— Не си разменихме визитни картички.
— Как изглеждаше?
— Висок, със сива коса и с тъмен костюм. По-възрастен.
— Нещо друго?
Адвокатът се изсмя горчиво:
— Само това видях. През повечето време погледът ми беше насочен към пистолета му. Искате ли описание?
Детективът погледна към момичето:
— Ами вие, госпожице? Видяхте ли нещо друго.
— Имаше белег — тихо отвърна тя. Фин се обърна към нея изненадан. — На челото. Беше във формата на буквата V.
— Сериозно ли? — попита адвокатът.
— Вие не го ли забелязахте? — попита Лонг.
— Не го забелязах. Пистолетът нямаше белег, сигурен съм.
— Каза ли нещо? — Детективът отправи въпроса си към момичето. Имаше повече доверие на нейната памет, отколкото на тази на адвоката.
Тя поклати глава:
— Не, само ни каза да си вървим.
— Защо?
— Какво, да не би да искате труповете сега да бяха три? — обади се Фин.
Лонг поклати глава.
— Не, но това щеше да е по-логично.
— Благодаря за загрижеността — отвърна Фин.
— Само помислете. Ако този тип е наистина този, за когото си мисля, той е професионалист. И няма скрупули. Убива хора от години и няма навика да оставя живи свидетели. Досега поне не е оставил. Обаче идва тук, застрелва човек в главата пред двама души, оставя ги добре да го разгледат и после ги пуска да си вървят. Защо?
Адвокатът поклати глава:
— Не знам. Сигурно не е намерил сили да застреля дете.
Лонг се изсмя.
— Повярвайте ми, не е това. — За миг тримата се умълчаха. Дъждът продължаваше да се лее върху тротоара. — Нещо друго каза ли?