Опита да отвори вратата. Обикновено, когато имаше среща тук, Макдугъл оставяше вратата отключена. Това го улесняваше. Ако Макдугъл трябваше да му отвори, той щеше да провери шофьора и тогава щеше да се наложи Коул да реагира светкавично. Ако се стигнеше дотам, щеше да се оправи без проблем, но по-добре беше да свърши работата вътре. Щеше да е по-чисто.
Дръжката се завъртя лесно и вратата се отвори. Двама бяха готови, оставаха още двама. Беше на средата. След това можеше да се съсредоточи върху последната си задача. Прекрачи вътре.
Макдугъл гледаше на монитора изображението от камерата. Видя как Коул паркира до неговата кола. Можа само да различи темето му, когато се наведе да пита нещо Смити, личния шофьор на Макдугъл и бодигард на повикване. След по-малко от три секунди се изправи и влезе в сградата.
— Той е тук — каза ирландецът на Джейкъбс, който стоеше до него и също гледаше монитора. — Застани на позиция.
Джейкъбс отиде до вратата, която водеше към складовите помещения.
— Ще бъда зад вратата — каза той.
Макдугъл кимна.
— Изчакай няколко минути, след като влезе, и тогава действай. Разбра ли? Не прави нищо, освен ако не възникне проблем. Искам да знам за кого работи. Ако не ми каже, когато останем с него насаме, тогава ще се погрижим да го убедим да говори. Искам аз първи да се пробвам.
Джейкъбс отвори вратата и затвори от другата страна. Вратата беше евтина и тънка. Джейкъбс щеше да чува всичко, което става в кабинета, Сал — също. Макдугъл му беше наредил да проследи Коул вътре и да подслушва от вратата, водеща към приемната. Освен това Смити щеше да чака отвън в колата. Тримата щяха да се справят с един противник, пък дори и да беше с репутацията на Коул. Досега нямаше оживял след подобна акция.
Макдугъл седна зад бюрото и зачака.
Коул влезе бавно и предпазливо в приемната. Имаше един гардероб и той го отвори, за да се увери, че е празен. Надникна зад бюрото на секретарката. Никой. Четири врати водеха към тесния коридор пред кабинета на Макдугъл. Една врата водеше навън, втора — към тоалетната. През третата се влизаше в кабинета на Макдугъл, а през последната се стигаше до складовите помещения.
Той извади пистолета, махна заглушителя и го прибра в джоба. Сега от първостепенно значение бяха точността и бързината, не тишината. Прибра оръжието в раменния кобур, който остави откопчан. Беше необходимо минимално усилие да го извади. Почука на вратата на кабинета.
— Влез — провикна се Макдугъл отвътре.
Той отвори и влезе. Иймън седеше зад бюрото си, подпрял лакът на бюрото, а другата ръка държеше в скута си скрита. Коул му хвърли бърз поглед, после огледа стаята. Бяха само двамата и в помещението нямаше големи шкафове. Едно канапе беше поставено до стената, но зад него нямаше място да се скрие възрастен човек. Оставаше само вратата, която водеше към складовете, която се отваряше навътре.
Ако не друго, поне сега имаше доста добра представа кой къде се е скрил.
— Поздравления — каза Макдугъл.
Коул пристъпи вътре и застана пред канапето, за да реагира веднага, когато вратата за складовете се отвори.
— За какво?
— За добре свършената работа. Току-що разговарях с Кевин.
Убиецът се контролираше великолепно.
— Къде е той?
— В апартамента си. — Коул забеляза, че Макдугъл го гледа много внимателно и следи за реакциите му. Не го беше грижа. Беше играл тази игра достатъчно дълго, за да се издаде толкова нелепо. — Ще се обади след няколко минути. Говореше като истински мъж. Нямам думи да опиша колко съм ти благодарен.
Коул запази каменното си изражение и не показа нищо — нито изненада, нито емоции.
— Понякога се случва.
— Така е. Първото убийство. Осъзнаваш, че имаш власт над живота и че смъртта е всемогъща. Спомням си моя първи път. Беше в Ирландия. Аз бях малък, на не повече от четиринайсет. Томи О’Дий. Едно местно момче, което ми дължеше пари. — Макдугъл се изкиска зловещо. — Бях много уплашен, целият бях потен. Не исках да го правя. Но щом го направих, си дадох сметка, че оттук нататък съм способен на всичко. Нямаше нещо, което да искам и да не мога да постигна, и програмирах мозъка си по този начин. Тогава заминах за Щатите.
Коул го гледаше в очите, но не изпускаше с периферното си зрение и ръката под бюрото.