Когато дръпна плика, за да го отлепи, по прозрачното тиксо останаха парченца дървесина. Пликът беше среден на големина, с метален механизъм, за да може да се отваря и затваря многократно. Лонг го отвори и откри вътре старо пожълтяло писмо. Той го огледа внимателно. Пликът беше изцапан с нечии пръстови отпечатъци, пощенската марка беше размазана. Успя да различи само датата на получаване — юли 1991 година. Прочете писмото два пъти. Изглежда, текстът нямаше никаква връзка с убийството, но това само усложняваше разследването. Най-малкото щеше да отложи приключването на случая. Лонг не беше против, та нали за това му плащаха.
Четвърта глава
— На колко години си, Кевин? — попита Фин.
— Кво те засяга?
Фин погледна към Козловски.
— Направо не е за вярване. — Поклати глава и отново се обърна към Макдугъл: — Зададох ти съвсем прост въпрос, лайненце такова. На колко си години?
Макдугъл изпъчи брадичка подобно на сърдито дете, но след миг отговори:
— На двайсет.
Козловски посочи към бармана:
— Ще трябва да кажа на Джими да не ти сервира алкохол вече.
— Прав ти път. Аз пък ще трябва да ти прережа гърлото — отвърна Макдугъл. — После ще си намеря друг бар.
— Май не си много умен, Кевин? — продължи Фин. — Е, добре, в моя бизнес се налага да работя с доста момчета, дето са тъпи като галоши, така че съм свикнал. Искам да знам с какъв човек си имам работа.
— Само на двайсет съм, но съм достатъчно умен, за да имам собствена банда — процеди през зъби Кевин. — Достатъчно умен да карам беемве седмица и да живея в мезонет. Ти ква кола караш бе, смотаняк?
Фин огледа двамата мъже, седнали в другия край на бара. Единият още притискаше кърпичката на Козловски към челото си, за да спира кървенето. Те гледаха някакъв анимационен филм на телевизора над бара и бяха изгубили всякакъв интерес към случващото се в сепарето.
— И ти викаш на това банда? — попита Фин. — Коз ги обезвреди за десет секунди, а получава помощ като безработен. На техния фон идиотите, с които се занимавам ежедневно, изглеждат като професори академици. Разбери го, Кевин, единствената причина никой досега да не ти е пресичал пътя е, че си синчето на Иймън Макдугъл и всички се страхуват от него достатъчно, че да те оставят на мира. Това не те прави умен, а по-скоро късметлия.
— Умен съм — отвърна Кевин, но с наведена глава.
— Не, не си. Хванали са те, като си продавал кокаин на полицай под прикритие в близост до някакво училище. Ако беше умен, щеше да знаеш, че ако пласираш дрога в радиус от двеста метра от училище, ще лежиш двойно повече време в затвора. И ето ти на, идвам тук и те намирам с тези загубеняци в бара, докато предстои да те съдят, а на всичкото отгоре гаранцията, под която са те пуснали, е да не припарваш до наркотици и алкохол, да не припарваш до никого, който има досие на престъпник. Ако беше умен, щеше да стоиш далеч от всякакви проблеми, докато си под гаранция. Нищо не би вбесило един съдия повече от това да разбере, че някой, когото е пуснал под гаранция, не спазва поставените условия. Това ги злепоставя в очите на другите, подронва авторитета им. Но не, ето те тук, с чифт юнаци, които несъмнено вече са излежали поне един срок. Обръщаш джинове и уискита едно след друго, търсиш си белята. Не е никак умно от твоя страна.
— Аз…
— Искаш да си умен? — прекъсна го Фин. — Тогава мълчи и ме слушай. Баща ти ме нае, защото съм добър в това, с което си изкарвам хляба. Познавам прокурорите и мога да ти издействам възможно най-добрата сделка с тях. Но това ще стане само ако ме слушаш внимателно.
— Каква сделка? — Младежът за пръв път прояви интерес.
Адвокатът сви рамене.
— Ще трябва да почакаме и да видим. В момента бюджетът е орязан, а затворите са препълнени. Търговията с наркотици не е приоритет на съдебната система още от времето, когато първа дама беше Нанси Рейгън, а след атентатите на единайсети септември никой не го е грижа, освен ако няма доказателства, уличаващи обвиняемия във финансиране на терористични организации. Предвид всичко това и факта, че ти е първо провинение, може да ти издействам шестмесечна присъда и пробация след това. Но само ако имаме късмет.
— Глупости! — изкрещя Макдугъл и тресна бирата си в масата. Двамата му приятели на бара откъснаха очи от анимацията и се обърнаха. Един гневен поглед на Козловски обаче беше достатъчен да ги накара отново да се загледат в телевизора. — Няма да вляза.