Тримата възрастни се вторачиха едновременно в нея.
— Важно е, защото не искам да се страхувам до края на живота си. Единственото, което научих от мястото, където израснах, е, че подобна мръсотия не отминава просто така. Щом някой се е опитал да ме убие веднъж, ще го стори отново. По-лесно е да реагираш, когато виждаш юмрука на противника. Ако Фин се откаже сега, те отново ще се върнат. Може би не тази седмица, но някой друг път.
Настъпи мълчание. Дъждът барабанеше безжалостно по стъклата на прозорците. Бебето тихо избърбори.
— Ти какво мислиш? — обърна се Фин към Козловски.
— Ако ще караш докрай, моят съвет е да не се захващаш с Иймън. Синът му беше убит. Стой настрана от него. Няма да те посрещне с отворени обятия, а ти няма да можеш да получиш информация от него.
— Добро предположение.
— Остава само Бюканън.
— Той също отчаяно иска да ме накара да се откажа. Цъфна тук с няколко души от охраната си. Трябва да е доста важно за него, за да се реши на подобно нещо. Освен това ясно ми даде да разбера, че няма намерение да ми дава каквато и да било информация. Никога няма да признае, че ми е баща, дори и в действителност да е така.
— Не е необходимо да си признава. В полицията в момента провеждат ДНК тестове и ще могат да определят със сигурност дали ти е баща. От него искай да ти каже какво се е случило с майка ти. Необходимо е да разберем дали той има нещо общо с това.
— И мислиш, че просто ей така ще ми сподели?
— Може би. Ако го убедиш, че няма да отидеш при ченгетата. — Козловски го погледна изкосо. — Нека те попитам нещо. Какво ще направиш, ако се окаже, че той ти е баща и той е наредил да убият майка ти? Ще го предадеш ли на полицията?
Въпросът свари Фин неподготвен.
— Не знам — отвърна. — Не съм мислил толкова напред във времето.
— Не е никак напред във времето. Дори е много близо.
Фин се замисли.
— Не го познавам какъв е като човек. Защо трябва да съм честен и лоялен към него?
— Ти и майка си не познаваше, но изглежда изпитваш някакво чувство на лоялност към нея.
— Но той ме е изоставил, зарязал ме е.
— Както и майка ти.
— С нея е по-различно.
— Защо?
Адвокатът въздъхна.
— Не знам. Може и да не е.
— Ако той наистина ти е баща, би ли се съгласил да го вкарат в затвора? За добро или лошо, вие сте от една кръв.
Фин затвори очи.
— Не знам. Ще го гледам в очите, когато ми го съобщи. До тогава няма как да знам.
Козловски погледна часовника си.
— Е, трябва да се приготвиш. Защото този момент ще настъпи след няколко часа. Рано сутринта първо отиваме там.
Коул остави колата си на върха на Бийкън Хил, на една пресечка от имението на Бюканън на Луисбърг Скуеър. Може би щяха да го глобят за неразрешено паркиране, но пък нямаше да му сложат скоба. Освен това на полицията щеше да й е необходим поне един ден, за да свърже данните от фиша със случилото се в имението. А дотогава той щеше да е зарязал някъде колата.
Тръгна по Пинкни Стрийт в посока към площада. Това му даваше отлична видимост към имението на Бюканън. Беше четири и петнайсет сутринта. Дъждът беше спрял и улиците бяха мокри, отразяваха светлините на уличните лампи и на луната. Кварталът беше тих и спокоен, дъждът сякаш беше залепил падналите листа по тротоарите.
Той зави в малка уличка, която беше пряка на Пинкни и минаваше зад къщата. Знаеше, че Бюканън е разположил охрана, но пазачите най-вероятно щяха да стоят на пост пред входната врата. Може би щяха да патрулират около къщата на всеки час, но със сигурност не по-често. Колкото и парадоксално да беше, охраната разчиташе на точните графици и планове за разстановка на силите. Това обаче позволяваше на вещите и запознатите с този стил на работа да преодоляват охраната с лекота. Повечето „специалисти“ по сигурността страдаха от ужасно твърдоглавие и липса на гъвкавост, което даваше възможност да се откриват пропуски в системата.
Имението беше отделено от уличката с дървена ограда, висока около два метра, и две порти. Коул надникна над оградата и видя, че едната от портите води към верандата на кухнята. Втората порта водеше към другата страна на кухнята, където до тухлената стена бяха подредени няколко боклукчийски кофи и имаше тясна пътека за минаване.
Той прескочи оградата при гаража. Пътеката беше блокирана в единия край от улицата, а в другия — от къщата. Виждаше се само от кухнята, и то не цялата. По това време на денонощието едва ли щеше да е проблем. Разполагаше с достатъчно време, макар и да не възнамеряваше да протака до безкрай. Колкото по-бързо влезеше вътре, толкова по-добре щеше да е.