— Едно, две, три! — преброи Лонг отново.
Хвърлиха се към вратата повторно и тя поддаде, а касата се изкърти отвътре.
Лонг насочи напред пистолет и пристъпи вътре. После се обърна към Фин и Козловски с думите:
— Вие стойте тук.
Козловски вече беше извадил своя пистолет и поклати глава:
— Ние влизаме също.
Лонг понечи да каже нещо, но нов вик от втория етаж го прекъсна. Той кимна на бившето ченге.
— Тогава го дръж на разстояние — каза и кимна към Фин. — Аз ще съм първи.
Козловски кимна в знак на съгласие и извинително погледна към Фин.
— Добре, ще стоя отзад, но също ще дойда — каза адвокатът.
Лонг вече се качваше по стълбите и Козловски го последва. Фин вървеше няколко крачки отзад. Към виковете. Към баща си.
Четирийсет и седма глава
Коул изобщо не ги чу. Нито чу звъненето на интеркома. Не ги чу и когато избиха вратата. Беше прекалено разгорещен, за да чуе каквото и да било.
Бюканън седеше на дървения стол в кабинета с вързани зад гърба ръце. Краката му бяха завързани за предните крака на стола. От устата и носа му течеше кръв, на челото му имаше няколко открити рани. Главата му беше отпусната. Сенаторът тихо хлипаше.
— Съжалявам — повтаряше непрекъснато той. Молбата за милост не беше адресирана към мъчителя му. Още преди час беше стигнал до заключението, че е безсмислено да го умолява за каквото и да било. Затова молбите му бяха насочени по-скоро към една по-висша сила. Сила, пред която щеше да се изправи още преди края на тази сутрин.
Коул се беше изпотил от приложените усилия. Сресаната му назад коса сега беше развята като грива. Беше навил ръкави. Той също си говореше нещо, мърмореше си своите оправдания и извинения. Студеното и пресметливо поведение, което през всичките години на професионалната му кариера му беше вършило добра работа, беше заменено от свирепа животинска ярост.
— Съжалявам! — извика Бюканън, мобилизирайки в себе си цялата сила, която му беше останала. Коул се обърна към него, замахна с пистолета и го удари в челото. Отново потече кръв.
Бюканън изхлипа и Коул изкара въздуха му, като го удари в гърдите. Сенаторът се задави, мъчейки се да си поеме дъх, и изплю кръв с изкривено от болка и страх лице. На убиеца му стана приятно да го гледа. Вероятно това беше крайната форма на тегнещото над него проклятие — да изпитва удоволствие от ужасното си дело. Вече нямаше значение. Беше живял с това проклятие дълги години.
С опакото на дланта избърса потта от челото си и се замисли за това, че животът му можеше да протече по друг начин. Наведе се, пое си въздух и бавно с него се върна разумът.
Даде си сметка, че вече всичко е свършило. Беше дал воля и на последния си изблик гняв. Огънят на бурните емоции беше изгорил всичко у него. Някой по-праведен от него би се почувствал пречистен от подобно преживяване. Не и Коул обаче. Единственото, което чувстваше, беше празнота.
Той се приближи и застана над Бюканън. Човекът си беше изпълнил предназначението. Оставаше само да сложи край на нещастието. Вдигна пистолета и опря заглушителя до слепоочието му.
— Полиция! Не мърдай!
Коул вдигна очи към вратата. Детектив Лонг стоеше там с насочено оръжие и се целеше право в челото на Коул. Миг по-късно на вратата се появиха адвокатът и частният детектив. Козловски също насочи пистолет към него.
— Хвърли оръжието и се отдръпни настрани! — извика Лонг.
Коул огледа стаята, докато вниманието му остана насочено към Лонг. Прецени всичките си възможности и моментално заключи, че такива нямаше. Нямаше намерение да прекарва остатъка от живота си в щатски затвор.
— Легни на пода веднага или ще стрелям! — извика Лонг.
— Ще трябва да ме застреляш — отвърна Коул. — Аз също ще стрелям. Готов ли си?
— Почакай! — Детективът беше в патова ситуация и двамата го знаеха. Ако стреляше, най-вероятно от силата на удара пръстът на Коул щеше да натисне спусъка и сенаторът щеше да бъде убит. Но ако останеше безучастен и Коул застреляше сенатора пред очите му… подобно нещо не би допуснало никое ченге. Никога нямаше да си го прости.