Той подмина още два разклона и продължи по магистралата още двайсетина километра. Сви на третия и следвайки упътването, което беше принтирал предварително, пристигна в едно малко и спокойно градче в Ню Инглънд, което с нищо не беше по-различно от хилядите други като него. От двете страни на улиците бяха подредени бели дървени къщи, пред тях имаше тесни тротоари, зад тях — реката, която вървеше успоредно на пътя. Градът сякаш беше в плен на стръмните планински върхове, между които с течение на хилядолетия реката беше издълбала долината.
Щом стигна другия край на града, той зави към един квартал с по-малко къщи. Това беше без значение. Фин позна къщата още преди да е прочел номера.
Беше малка, построена върху ъглов терен между две улици. Листата, изгубили битката с природата, бяха застлали целия двор и беше трудно да се разбере къде завършваше тревата и къде започваше гората. Никой не беше почиствал тук и изобщо не се знаеше дали изобщо някога щеше да почисти.
Пред къщата беше паркирана кола — един стар хетчбек. Багажникът беше отворен и зееше като малък кит. До колата бяха струпани чанти, а на капака висяха закачалки с дрехи. Определено тук не беше безлюдно.
Задната врата се отвори с размах, след което високите и неподрязвани храсти се размърдаха. Тя излезе иззад ъгъла. Крачеше уморено под купчината дрехи. Стигна до колата, без изобщо да забелязва мъжа, който седеше в кабриолета и я наблюдаваше.
Фин слезе от колата. Едва когато блъсна вратата, тя стреснато вдигна глава. За миг на Фин му се стори, че тя ей сега ще побегне, но, разбира се, тя нямаше къде другаде да отиде. И двамата го знаеха. Вместо това жената остави дрехите на земята, изправи се и впери поглед в него. После бавно тръгна към него.
— Как разбрахте, че съм тук?
— Нямаше труп — отвърна Фин. — Мъжът с белега беше убил много хора, но никога не криеше труповете. Нямах обяснение защо ще крие и вашия, ако наистина ви е убил. Казах си, че има шанс още да сте жива. И ако е така, си помислих, че ще се върнете, щом научите от вестниците какво се е случило.
— Само за няколко часа — отговори Шели Теско.
— Открихте дъщеря си? — попита Фин.
Тя кимна.
— Той я откри. Мъжът с белега.
— Как мина срещата? Срещнахте ли се?
— Не. Знам обаче къде е тя сега — в Охайо. Ще се преместя да живея там, за да съм близо до нея. Някой ден ще измисля как да подходя към нея. Засега съм доволна и на това да знам, че тя е жива и здрава.
Фин кимна.
Шумоленето на листата изпълни създалата се тишина. Шумът не можа да разсее напрежението.
— Сигурно имате въпроси към мен — най-накрая наруши мълчанието тя.
— А вие вероятно имате отговори.
— Някои. Но не всички.
— Някои е добро начало.
Лонг седеше на пейка в парка „Бостън Комън“ и гледаше как децата си играят на тревата. Беше един от онези великолепни есенни дни, когато слънчевите лъчи пронизват сивото небе над Ню Инглънд и огряват ослепително земната повърхност. Лонг затвори очи и вдигна лице към слънцето, сякаш за да поеме слънчевата енергия. Бяха минали два дни откакто беше спал за последно и нямаше изглед скоро да му се удаде възможност да си почине. Твърде много работа оставаше несвършена, а и мислите му бяха твърде объркани, за да може да се отпусне.
Събитията се бяха развили изключително бързо. След като националните медии и различните правораздавателни органи наводниха мястото, където беше убит Бюканън, Бостънската полиция сплоти редиците си в желанието си да убеди всички, че съвсем съвестно е разследвала убийството на Елизабет Конър. Поради тази необходимост Лонг беше получил хвалби и похвали от буквално всеки един висш полицейски началник. За една нощ от парий се превърна в звезда.
Това не му харесваше.
Но още по-малко му харесваше чувството, че пропуска нещо. Целият отдел ужасно много искаше да приключи разследването и да обяви случая за разкрит. Никой не задаваше излишни въпроси за стрелбата и тъй като всички участници в психодрамата бяха мъртви, никой нямаше желание да разбере какво се е случило в действителност. Лонг съзнаваше това и въпросите продължаваха да не му дават мира.
Някой застана до него.
— Как ме откри? — попита той.
— Шесто чувство — отвърна Расин. — Реших, че единственото място, където можеш да се скриеш, е на открито, посред бял ден.