— В затвора ли? Напротив, ще влезеш. Единственият въпрос е за колко време. Ако ме послушаш, срокът ще е много по-кратък. Ако не ме послушаш… — Фин сви рамене.
— За първо провинение? Познавам доста хора, които ги хващат за първи път и се разминават само с пробация. Защо и при мен да не се получи?
— Поради две причини. Първо, теб са те хванали да продаваш крек на полицайка под прикритие, която се е представила за ученичка в осми клас. Подобно нещо страшно много вбесява служителите на реда и закона. Второ, понеже си син на Макдугъл.
— Кво общо има това?
— Ама наистина си тъпичък, а? Ченгетата и прокурорите са напълно наясно какво представлява бизнесът на баща ти и повечето от тях биха дали мило и драго да го извадят от играта. И след като те пипнаха, на практика го държат в шах. Ще упражнят голям натиск, за да те натикат в затвора за максимален срок. Което означава петнайсет до трийсет години, като извадят на масата всичките обвинения срещу теб. В тази ситуация да ги накараш да се държат цивилизовано и да се вразумят ще е доста трудна задача. Мога да го направя, но затворът няма да ти се размине. Ще трябва да полежиш известно време. Съжалявам, но такава е реалността.
Младежът вдигна бутилката с бира и понечи да отпие, но Фин хвана китката му и я върна на масата.
— Ако ще работим заедно, искам да бъдеш трезвен и да ме слушаш, ясно ли е?
Макдугъл остави бирата и се облегна назад.
— Няма да вляза в затвора. Щом се пишеш за толкова печен адвокат, защо да няма съдебен процес? Така ще можеш да ме отървеш.
— Защото ще изгубим делото в съда. Мога да издействам споразумение, защото поддържам добри отношения с окръжната прокуратура и защото достатъчно техни обвинения съм оборил, за да ме третират с подобаващо внимание. Но в крайна сметка ще разчитам на блъфиране. Ако се стигне до съда, ще загубим. Те разполагат с достатъчно доказателства, които няма как да се изключат от материалите по делото. Ако правиш каквото ти казвам, има шанс да се върнеш на свобода за отрицателно време.
— Глупости.
— Може би. Но са твои глупости, не мои. Аз съм тук само за да разчистя оплесканото от теб. Така че най-важният въпрос сега е умен ли си или не.
Макдугъл го изгледа продължително, след което отпи от бирата.
— Ще си помисля — отвърна.
Фин поклати глава.
— Добре, помисли. И без това, изглежда, мозъчните ти клетки се нуждаят от малко разгрявка. — Подкани Козловски да излезе от сепарето и двамата се изправиха. — Ако си съгласен с моя план, уведоми ме. Ако ли не, ти пожелавам късмет, защото ще ти трябва.
Фин и Козловски тръгнаха към вратата. Когато минаваха покрай двамата седящи на бара бодигардове на Макдугъл, Козловски се обърна към бармана:
— Какво става, Джими, преди като че клиентите ти бяха по-подбрани?
— Икономиката е в криза — отвърна той с бостънски акцент. — Задоволяваме се с това, което имаме.
Козловски се наведе и тихо каза на мъжа с допряната до челото кърпичка:
— Вие тук се дръжте прилично, момчета. Ако разбера, че сте създавали проблеми на Джими, ще ви открия и при следващото падане няма да ти помогнат хартиени кърпички. — Отдалечи се от бара и се върна при адвоката, който го чакаше на вратата. — Със здраве, Джими.
— Със здраве, Коз.
Фин отвори вратата и двамата излязоха на слънце.
Пета глава
Сали Мали седеше на каменния под близо до паркинга зад „Брайтън“ — частно училище в Кеймбридж. Усещаше върху себе си погледите на минаващите покрай нея ученици, надушваше във въздуха любопитството и недоверието им. Но не я беше грижа. Това място не беше за нея. Нямаше да позволи да я заплашват. Беше изкарала в училището едва месец и половина, но достатъчно, за да разбере, че не е по-глупава от тях. Училището, разбра тя, беше игра и тя щеше да се научи да я играе по-добре от който и да е друг. Трябваше да го направи, дължеше го на себе си.
Погледна към улицата, търсейки колата на Фин. Надяваше се да дойде скоро. Най-неприятни за нея бяха моментите на чакане и бездействие като този. Когато беше в час, се чувстваше напътствана и следователно защитена. Когато нямаше ясна цел и фокус, се чувстваше открита и уязвима.
Тъкмо се оглеждаше наляво, когато усети как по лицето й премина сянка. Обърна се и вдигна очи към двете момичета от нейния клас. Познаваше ги. Всички ги познаваха. Те бяха популярните момичета, момичетата, които, макар все още в началните класове, ходеха с по-големи момчета и в резултат на това се радваха на слава и привилегировано отношение. Човек можеше да разбере привилегиите, ако първо разбереше какво е лишение. Сали знаеше какво е лишение, но тези момичета никога нямаше да го разберат.