— Искам да го чуя от теб.
Тя нямаше сили да го погледне в очите. Минаха няколко секунди, преди да заговори:
— Трябва да разбереш, тогава бях много млада. Твърде млада. Семейството ми беше едно от най-известните в Бостън. Баща ми беше председател на най-голямата финансова институция в града, а майка ми — в ръководството на повечето благотворителни организации. Не можеха да се примирят с факта, че петнайсетгодишната им дъщеря е постъпила така с тях, че им го е причинила, че е забременяла. Времената тогава бяха такива, че ако някой разбереше, щеше да избухне скандал, който да разруши семейството ни.
— И затова се отказа от мен — каза Фин. — Заряза ме.
— Не исках. — Катрин подсмръкна, сълзите й напираха. — Бях на петнайсет, имах ли избор? Изпратиха ме далеч от дома ми. Не се виждах с никого от семейството в продължение на месеци, а когато родих, те отнесоха. Дори не ми позволиха да те видя. Виках и крещях дни наред, но те не ми обърнаха никакво внимание.
— Но ти никога не направи опит да ме откриеш. Дори след като пораснах. С твоите пари и възможности ти така и не се опита да разбереш какво е станало с мен.
— Не можех. — Тя стана, приближи се до него и протегна ръка, но той се отдръпна. — Тогава се омъжих за Джеймс. Омъжиха ме за най-желания мъж в града, от една от най-знатните фамилии в Масачузетс. Казаха ми да забравя за миналото си.
— И ти ги послуша, напълно забрави за мен. Все едно че никога не съм се раждал.
— Не, никога не забравих. Само скрих спомена в себе си. Той винаги беше в мен. Не можех да сторя нищо, затова се престорих, че все едно не се е случвало. Само така можех да оцелея.
— Докато не се появи Елизабет Конър.
Тя отмести поглед.
— Да. Елизабет Конър ми върна миналото по възможно най-омерзителния и унизителен начин.
— Изнудва ли те?
Катрин Бюканън кимна.
— Двете с нея лежахме в една стая в продължение на два месеца. Никоя от нас така и не узна истинското име на другата. Такава беше системата. Мен ме наричаха Лизи, нея — Джейн. Тя беше ужасна дори тогава. Съжителството с нея беше най-лошото от престоя ми там. Нейното дете умря и по-късно моите родители платиха на някого да разменят документите — да заличат името ми, за да не може никой да открие, дори да се опитва.
Затова са изпратили писмото ми на нея. В досието ми тя е посочена като моя майка. Сигурно се е досетила, че е станала грешка. Заподозряла е, че аз съм твое дете, а не нейно. Защо е чакала толкова много, за да започне да те изнудва? Аз й изпратих писмото преди почти двайсет години.
Катрин отново седна, останала беше без сили.
— Тя нямаше никаква представа коя съм. Не бях казвала на никого в семейството какво се е случило с мен. Така ми беше внушено. „Никой не трябва да разбере коя си.“ Родителите ми го повтаряха безброй пъти, преди да ме изпратят. Така че тя не е знаела, че съм човек, който може да бъде изнудван — и който има пари да си плати. Но дори и да знаеше, едва ли щеше да ме открие.
— Тогава защо чак сега? — попита Фин. Отговорът дойде още преди да го е чул от Катрин. — Изборите. Тя те е видяла по време на предизборната кампания.
Катрин кимна за пореден път.
— Познала ме от снимките във вестниците — застанала до Джеймс, усмихната, както би трябвало да изглежда една добра съпруга на бележит политик. Първия път, когато Джеймс се кандидатира, с Брук стояхме повече в сянка. Този път обаче състезанието беше по-драматично и той каза, че трябва да му помогнем за образа на идеалното семейство. Тя веднага е разбрала коя съм и тогава ми се обади. Започна бавно и полека, като каза, че си ме спомнила от младините ни, когато заедно сме били в Ню Хемпшир. Доста умно. Ако някой я е чул, едва ли би си помислил, че в думите й се съдържа заплаха. Каза, че искала да се срещнем и да пием кафе. Още преди да изпие и първата чаша, поиска пари.
— Ти какво направи?
— Платих й, разбира се. Не беше евтино, но каза, че няма да ме притеснява повече. Само едно плащане и си заминава. Очевидно обаче ме излъга. Предполагам и аз се досещах, че е лъжа, но ми се искаше да вярвам, че от безнадеждната ситуация има изход. Искаше ми се да вярвам, че ще си тръгне. Тя обаче не си тръгна. Обади ми се отново. Втори, трети път. Стана ужасно нагла, започна да ми звъни вкъщи. Сигурно ме е мразела заради живота ми. — Катрин се изсмя горчиво. — Каква ирония само. Ако знаеше колко е ужасен животът ми. Но единственото, което виждаше тя, бяха парите. Реши, че е нечестно да сме били на едно и също място преди толкова години, а моят живот е продължил в големи къщи и лъскави коли, докато тя едва е свързвала двата края. През онази последна нощ осъзнах, че тя никога няма да ме остави на мира. Колкото и пари да й дадях, все нямаше да са й достатъчно.