— Как го намери?
— Аз не го намерих. Той дойде при мен. В това е най-голямата ирония. Когато избягах от апартамента на Елизабет Конър, бях в такова състояние, че забравих чековата си книжка там. Били я открил и дойде да ми я донесе. Не се бяхме виждали, откакто го изгониха от дома ми. През цялото време той се беше интересувал и знаеше къде съм и за кого съм се омъжила, но се беше отказал от мен много отдавна. Мислеше, че съм щастлива. Можеш ли да си представиш само? — Тя поклати глава. — Казах му за теб. Той ужасно се развълнува и едновременно с това се натъжи. Почувства се отговорен за нас и се закле да ни пази. Така и направи. Следеше те, за да не ти се случи нещо лошо. И когато му казах, че Джеймс ме бие… Може би трябваше да се досетя, как ще реагира. Може би дълбоко в себе си се досещах.
Фин стана.
— Трябва да си вървя.
Тя също се изправи и протегна ръка към него.
— Не можеш да си вървиш — каза. — Още не. Моля те, имаме да си говорим още за толкова много неща.
— Не, нямаме.
— Не трябва да си жесток с мен. Минали са четирийсет и пет години.
— За теб може да са били четирийсет и пет години. За мен бяха петнайсет минути.
Тя безпомощно отпусна ръце.
— Разбира се — отвърна. — Напълно си прав.
— Сам ще намеря изхода.
Тя кимна.
— Какво ще правиш сега?
— Не знам.
— Ще отидеш ли в полицията?
— Не знам. Убила си жена. Може би е била лоша, но убийството си е убийство.
— Така е.
— Трябва да помисля. Ти — също.
— Ще го сторя. Каквото и да предприемеш, ще те разбера. Съжалявам за толкова много неща. Давам си сметка, че навярно вече няма значение.
— Навярно не.
— Въпреки това искам да знаеш, че се разкайвам и съжалявам.
— Добре. — Той тръгна към вратата. На прага обаче се спря и отново се обърна към нея: — Някога изобщо помисли ли за мен? Запита ли се жив ли съм, къде съм, щастлив ли съм?
Сълзите й потекоха.
— Всеки ден. Всеки божи ден.
Лонг се беше подпрял на колата си, паркирана на улицата пред имението на Бюканън, и видя как Фин слезе по стълбите, Фин се изкуши да се престори, че не го е забелязал, да го подмине. Но си даде сметка, че детективът няма да го допусне. Затова отиде при него.
— На гости ли? — попита го Лонг, когато той се приближи. Очите му бяха ясни и пронизващи.
— Щях да ви попитам същото — отвърна адвокатът.
Двамата стояха един срещу друг и в продължение на няколко секунди всеки гледаше изпитателно другия. Накрая Лонг обърна глава към имението.
— Доста прилично място — отбеляза. — Можеше да е ваше.
Фин поклати глава:
— Не, никога нямаше да оцелея в този свят.
Детективът заинтригувано наклони глава настрани.
— Защо, струвате ми се доста способен и умен? Успели сте да се измъкнете от улицата, щяхте да се справите и с фамилното богатство.
— На улицата е по-различно. Там има правила и всеки ги спазва. Горе по висините правилата не важат. Аз не бих могъл да живея така.
— А може би просто не сте научили техните правила навреме?
Фин сви рамене.
— Предполагам, никога няма да разберем. — Отстъпи назад. — Трябва да се прибирам.
Лонг кимна.
— Сигурно е хубаво да имаш семейство. — Фин само го изгледа, но замълча. — В тази история има и нещо повече, нали? — попита детективът.
— Имате ли да ме питате нещо конкретно, детектив? — попита адвокатът след кратка пауза.
Лонг го изгледа изпод вежди. Фин усещаше как бие сърцето му и всеки момент ще се пръсне. Накрая ченгето отмести поглед и тежко въздъхна:
— Не, засега нямам.
— Добре — отвърна той.
— Може да ви потърся отново обаче. По-късно.
— Няма да ходя никъде. — Фин извади от джоба ключа за колата. — Довиждане, детектив.
— Довиждане.
Петдесет и първа глава
— И сега какво ще правиш?
Фин се беше подпрял на парапета на балкона, който заемаше значителна част от втория етаж на мезонета на Лиса и Козловски на Бийкън Стрийт. Гледката от балкона беше забележителна и изключително красива, поради което си заслужаваше да се изстрада вечерният октомврийски студ. Той беше престанал да чувства студа, беше претръпнал.
Въпросът му беше зададен от Сали. Тя, Лиса и Козловски тихо слушаха в хола, докато им разказа всичко — от началото до края. Никой не го прекъсна. Той имаше нужда да говори, да излее онова, което беше научил и което му беше трудно на самия него да проумее. Когато свърши, седя мълчаливо още няколко минути, след което се качи на балкона на втория етаж, за да погледне града. Те му дадоха малко време да остане насаме, след което отидоха при него. На балкона имаше маса и столове и те седнаха въпреки студа. Фин, застанал прав до парапета, ги чу, но не се обърна.