Огледа се, докато очите му се приспособят към полумрака. Повечето от клиентите бяха облечени или в костюми, или в също толкова униформени и еднообразни черни джинси и пуловери. Не му се вярваше, че местните още не са изгорили това място до основи.
Кевин седеше в дъното, в зона с големи, кръгли сепарета, тапицирани в същата кичозна кадифена дамаска като завесите. Беше се отпуснал, полулегнал, заобиколен от две жени и двама души от неговата „банда“. Двете жени бяха привлекателни, но дори те не успяха да премахнат раздразнението на Иймън. Кевин носеше черен кожен панталон и широк бял пуловер, който подчертаваше мускулите му. Когато видя баща си, мигом се изправи.
— Трябва да говорим — студено каза Иймън.
Присъстващите на масата се спогледаха неловко.
— Искаш ли да седнеш? — попита го Кевин.
Иймън поклати глава.
— Не, искам ти да станеш.
Всички обърнаха погледи към Кевин, който беше притиснат от двете страни от по двама души.
— Чухте го! — извика той на другите. — Пуснете ме да изляза. — Всичките четирима веднага се поместиха, като му дадоха възможност да излезе от която си страна поиска. Той избра по-далечния от баща му маршрут. — Ще се върна — каза на подчинените си, които отново седнаха по местата си.
Иймън отстъпи няколко крачки от масата, за да е сигурен, че никой няма да ги подслушва.
— Често ли идваш тук? — попита сина си, когато той се приближи до него. По тона му можеше да се разбере и отношението му.
— Понякога — отвърна младежът. — Защо? Какво не му харесваш?
— По седалките има шибани зебри. — Иймън поклати глава. — И още ме питаш какво не му е наред?
— Какво толкова? Собственикът каза, че зебровият цвят е новият черен.
Иймън вдигна ръка, като да удари сина си, и Кевин трепна. Реакцията накара стария да се почувства по-добре за миг.
— Ти си кръгъл идиот.
— Защото харесвам това място ли?
— Не, това е само потвърждение на констатацията ми.
— Тогава защо?
— Наех ти адвокат, един от най-добрите. А ти дори не го използваш? На печен ли се правиш пред него? Момче, не ми харесва това отношение, разбираш ли?
Кевин предизвикателно скръсти ръце.
— Той иска от мен да направя признание, за да ме вкарат в затвора. Тая няма да я бъде.
Иймън Макдугъл въздъхна тежко.
— Ти наистина си глупав, синко. Мислиш ли, че ще допусна да те вкарат в затвора? — Поклати глава. — Може да е най-подходящото място за теб, да видиш какво представлява истинският живот, но там няма да оцелееш дълго и аз го знам.
— Но адвокатът ми каза така.
— Млъкни и прави това, което ще ти кажа. Адвокатът няма да ги остави да те вкарат в затвора. Не го слушай какво говори, ясно ли е? Той ще те измъкне, точка.
— На мен друго ми каза.
— Е, хубаво, ще промени мнението си.
— Откъде знаеш?
— Защото мога да съм много убедителен. — Иймън огледа дрехите на сина си и за сетен път поклати глава. Сграбчи го за раменете и го придърпа към себе си, за да види отблизо очите му. А те бяха зачервени и насълзени и издаваха пристрастеност към забранените удоволствия. Ако не бяха на публично място, Иймън вероятно щеше да пробие стената с него.
— Избави се от тия боклуци — изръмжа той.
— Не те разбирам? Какви боклуци.
Баща му стисна раменете му с масивните си длани, докато той не изпъшка от болка.
— Напълно сериозно ти говоря, момче, време е да се вразумиш. Ако не го направиш сега, няма да го направиш никога. А не искам да гледам как майка ти се мъчи с теб. Ако се стигне дотам, ще предпочета бърз и безболезнен изход за теб и за нея, разбра ли ме? Няма изобщо да се церемоня с теб. Разбра ли? — Стисна раменете му още по-силно.
— Ох! — изстена Кевин и се изскубна от хватката на баща си. — Добре, добре.
— А сега занеси задника си обратно при адвоката и му кажи, че си съгласен. Още утре. Ясно ли е?
— Да, добре. — Младежът разтърка раменете си.
Иймън кимна, обърна се и се запъти към вратата.
Когато мина покрай барплота, погледна към бармана. Онзи носеше плътно прилепнал черен кожен панталон, бяла тениска, с два номера по-малка, и черно кожено елече. Имаше по три обици на всяко ухо.
— Кажи на шефа ти да не забрави да си плати застраховката — обърна се Иймън към него. Барманът го погледна объркано и понечи да отговори нещо, но той го спря с вдигната ръка. Сега не беше в настроение да слуша бръщолевене. — Просто му кажи. — След тези думи отвори вратата и се върна при чакащата го кола и шофьора.