Лонг седеше в колата си и пишеше в малкия си тефтер, който винаги беше у него. Нямаше много за писане, но му беше трудно да помести всичко върху малките страници. Ключът към успеха в неговата професия беше да се събират детайлите, да се групират на стада, за да се оставят спокойно да се хранят, взаимодействат и комбинират едни с други. Ако вникнеш добре в детайлите, рано или късно пред теб се открива истинската картина, която толкова дълго си търсил. Откриват се първопричината и белезите на вината.
До този момент след краткия разговор със Скот Фин той не беше съзрял тези белези. Човекът беше притеснен, но притеснението и нервността му бяха продиктувани от шокиращото разкритие, което му направи Лонг. Детективът можеше да разпознае неподправената и непринудена емоционална реакция. Единственото, което не се вписваше много в живота на адвоката, беше момичето. Щеше да проучи и него, но интуицията му подсказваше, че това няма да доведе до нищо.
Когато свърши с писането, прибра бележника в джоба на шлифера си. Бръкна и извади бутилката изпод седалката. Вдигна я и понечи да отпие, но беше празна. Поклати глава. Беше лош знак — не си спомняше кога я е изпил.
Фин още седеше на дивана, втренчен в стената.
— Така ли ще седиш цяла нощ? — попита го Сали.
Той се обърна към нея. Стоеше на вратата, облечена в развлечена тениска и клин. Тя го гледаше подобно на лекар-онколог, който търси и най-малкия признак на болестта — признак, че пациентът може всеки момент да се строполи на пода.
— Чу ли разговора ни? — попита я Фин.
— Да — отвърна тя без колебание. — Чух.
— Значи си разбрала. — Не му харесваше това, че беше подслушвала. Неприятните спомени за сирашкото му детство бяха прозорец към душата му, през който би предпочел тя да не гледа.
— Това беше основната причина да подслушвам — отбеляза тя. Фин затвори очи и отпусна главата си назад, без да каже нищо. Беше ужасно изтощен. — Та ти дори не си я познавал — продължи Сали. — А и по всичко личи, че и тя не те е познавала. За щастие.
Той отвори очи и ги впери в нея.
— Така ли щеше да кажеш, ако беше твоята майка?
— Моята майка? — Тя се загледа в пода и за миг Фин съжали, че й е задал този въпрос. — Аз познавах майка ми, така че бих могла да кажа много по-лоши неща за нея от това.
— Наистина ли? По-лоши?
Изражението й беше напълно сериозно.
— Не, вероятно не бих. Майка ми е такава издънка. Дори не й се ядосвам вече. Всички си имаме проблеми, тя също си има нейните. Светът продължава да се върти. Поне твоята майка е била нормална.
— Нормална и се отказва от детето си? На мен не ми се струва логично. — Разтърка челото си с длан. — Трябва да лягаш вече. Утре си на училище.
— Какво й написа в писмото? — Тя имаше навика да задава най-личните и съкровени въпроси директно, без увъртане, което ги правеше да звучат съвсем на място, Фин се възхищаваше на това й умение, но не и когато въпросите й бяха насочени към него.
— Дори не си спомням — излъга той.
— Напротив. — Трябваше да й признае, че беше умна и трудно можеше да я заблуди. Не приемаше всяка дума за чиста монета. Вероятно благодарение на това беше оцеляла. — Та какво й написа?
Фин се наведе напред.
— Написах й да върви по дяволите. Разказах й за всеки един мой лош спомен от детството ми и хвърлих върху нея вината за всичко. Разказах й за побоите, за сбиванията, за бандите, в които членувах, за ужасните неща, които вършех. — Стана и отиде до същия прозорец, до който беше стоял Лонг, взирайки се в гледката, която се разкриваше от хълма. Впечатляващо. Понякога самият той се удивяваше колко много е постигнал. — Пожелах й, през каквито и трудности да е преминала, да са били толкова лоши, колкото моите и че дори и в ада да се провали, пак няма да разбере и да почувства на какво съм бил подлаган.
— А? — Фин почувства погледа й върху себе си. — Значи… не като да е било коледна честитка.
Той изсумтя и неволно се изсмя. Слава Богу, тя имаше чувство за хумор.
— Не съвсем. Нарекох я с всички възможни ужасни епитети, за които можах да се сетя. Тогава още бях млад и зелен, незрял.
— На колко години беше?
— По онова време още следвах право и все още ми се налагаше да изпитвам затруднения, породени от желанието ми да скъсам окончателно с уличния живот. Съвсем не бях доволен и щастлив тогава.