Той смръщи чело. Адвокатът представляваше ново предизвикателство в уравнението. Знаеше достатъчно за Скот Т. Фин, юрист. Адвокатът имаше колоритно минало и репутация на опърничав човек. Точно това в момента на Коул изобщо не му трябваше.
Той взе телефона и набра номера. Иймън Макдугъл вдигна след второто позвъняване.
— Аз съм — каза Коул. — В Чарлстън съм. Лонг току-що си тръгна от апартамента на адвоката.
— Доста бързо — отбеляза Макдугъл. — Не ме изненадва обаче. Ще мога да го използвам.
— Как?
— Не е твоя грижа.
— Ти ме нае да свърша работата, значи всичко е моя грижа.
— Засега искам само да не изпускаш Фин от очи и да ми казваш какво прави.
Коул се наежи:
— Аз не приемам заповеди. Ако не ти харесва, наеми си някой друг.
— Много добре знаеш, че няма да стане. Ще удвоя хонорара ти.
Коул обмисли офертата.
— Ще държа под око адвоката — отвърна той. В действителност нямаше избор.
Затвори и набра следващия номер.
Девета глава
Лонг гледаше замислен купчината бумаги на бюрото си. Опита се да облекчи главоболието си, като разтърка основата на носа си. Нямаше полза. Болката като че се разпространи към тила му. Сутрин беше най-мъчително. Беше го разбрал вече.
Пред него беше разлистен като на длан животът на Елизабет Конър. Извлечения от банкови сметки, сметки за ток, вода, телефон и парно, разпечатки на телефонни разговори, кредитни досиета. Дори и като се прибавеха разпитите на нейните съседи и колеги, картината пак беше доста неясна. По всичко личеше, че жената едва е свързвала двата края, непрекъснато е имала дългове и постепенно е затъвала в нови и нови. Била работила във фирма „Рескю Файнанс“ — нещо като легална лихварска къща, даваща заеми на хора в затруднение срещу лихва от двайсет и един процента. Вероятно фирмата, освен всичко е служила и за пране на пари на мафията. Имаше офис с трима служители, истинските собственици явно бяха скрити сред привидните съдружници. Колегите й знаеха доста малко за нея, описваха я като затворена. Съседите й я определяха като неприятна. Нямала е приятели.
Ровенето в живота на жената депресира Лонг. Историята му беше позната до болка. Малцина щяха да скърбят за кончината на Елизабет Конър. Най-потресаващото за детектива беше, че такива бяха съдбите и животът на преобладаващото мнозинство от хората. Когато дойде краят, на никого не му пука за теб. Човек се ражда сам и умира сам. Поне така той видя нещата през призмата на жалкото съществуване на Елизабет Конър. Единственото, което беше останало след нея, беше объркана диря от бумаги.
Той хвърли поглед към пожълтелия скициран портрет-фоторобот в ъгъла на бюрото му. Сутринта го беше свалил от дъската за важни съобщения на първия етаж. Портретът стоя там години и той го беше подминавал всеки ден, без да му обърне сериозно внимание. И все пък екипираната рисунка трябва да беше оставила отпечатък в съзнанието му. Портретът беше на мъж на средна възраст, с прошарена коса, сресана назад, с белег на челото във формата на малко v. Очите му бяха светли, но изражението му беше студено. Вероятно беше само случайно съвпадение, но мъжът на рисунката изглеждаше досущ като мъжа, който беше забелязал сред тълпата, събрала се пред блока на Елизабет Конър.
— Това е случаят от Масачузетс Авеню — обади се някой зад него.
Лонг вдигна очи. Беше капитан Таунсенд, който се надвеси над рамото му. Капитанът беше нисък и трябваше да проточи врат, за да види какво има на бюрото. Като че не беше много заинтригуван от видяното.
— Да — потвърди Лонг. — Няма голям шанс, нали?
— Някаква причина да копаем в тази насока?
Детективът поклати глава.
— Не, предполагам. Пристигна докладът на криминалистите. Никакви отпечатъци, дори и от убитата. Жертвата е имала дете. Дала го за осиновяване. Сега той е адвокат в Чарлстън. Снощи ходих да го проверя, но не мисля, че има нещо общо с това. Каза, че изобщо не знаел коя е майка му и съм склонен да му вярвам. Написал гневно писмо през осемдесетте години, но няма признаци да му е отговорила. Не мога да намеря нищо друго, което да свързва двамата, освен раждането му.
— Нищо друго?
— Нищо. Има един бар наблизо, в който тя е работила. Ходила често там. Не била от онези, дето обичат да пийнат по едно-две, преди да се приберат у дома. По-скоро тежък случай. Приказват, че имала сериозна репутация като по-млада, но това било много отдавна.