— Да, навярно си прав.
— Но няма да оставиш така нещата, нали?
— Не, няма.
— Не съм и предполагал обратното.
— А ти как би постъпил на мое място?
Козловски поклати глава.
— Това няма значение. Тя беше твоя майка, а не моя.
— Въпреки това искам съвета ти.
— Глупости, не ти трябва съвета ми, а помощта ми. Никога не се вслушваш в съветите ми.
— Напротив, винаги те изслушвам, но просто в повечето случаи не съм съгласен с теб.
— Никога не си съгласен с мен. — Козловски отпусна главата си между коленете. — Господ ми е свидетел, грижите за твоята сигурност се превръщат във все по-трудно и дълготрайно занимание.
— Да, но и заплащането е добро. — Фин се приближи до него. Ще ми помогнеш, нали?
— Имам ли избор?
Лонг седеше в кабинета на Таунсенд. Капитанът се чувстваше неловко. Хората в отдела напоследък го подминаваха и го избягваха. Той се запита дали това щеше да се промени.
Капитанът се намести в стола си — голям черен кожен гигант, който сякаш го беше погълнал и го правеше да изглежда още по-дребен на тъмния фон.
— Та така — започна Таунсенд, но се спря, не знаеше в каква посока да поведе разговора. — Все още ти търсим партньор. Може да отнеме известно време.
— Не е учудващо.
— Не е. — Таунсенд се покашля и отново се намести в огромното кресло. Искам да съм ясен с теб, Лонг. Ти беше един от най-добрите детективи в отдела. Служебната ти характеристика говори сама за себе си. Преди три месеца бих се спрял на теб да ме наследиш на този пост.
— Но вече не — отвърна Лонг и се усмихна иронично.
Таунсенд се намръщи.
— Не, вече не. Разследването на убийството на Кълен не установи никакви служебни нарушения или злоупотреби. Това не означава, че не беше хванат в такива. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да. Казвате, че според хорското мнение аз съм корумпирано ченге. Дотук с презумпцията за невинност.
— Не се прави на света вода ненапита. Ти си полицай и знаеш как е. Ако съдът оневини престъпник, за теб той автоматично ли става невинен?
— Не.
— Разбира се, че не. Като всички нас ти си казваш, че се е отървал, защото някой се е поддал на тъмната страна. — Таунсенд се облегна в стола и се почеса между краката. — Сигурен ли си, че още искаш да си на тази работа?
— Това е единствената работа, която знам как да върша. Единственото, в което съм добър.
— А какво мислиш за Вътрешния отдел. На тях винаги им трябват добри професионалисти. Мога да кажа някоя и друга добра дума за теб.
— Те също мислят, че съм корумпиран.
— За тях всички са корумпирани. Какво ти пука? Освен това те са тези, които те оневиниха при разследването. Защо да не ги оставя да сърбат надробената попара?
— Благодаря.
— Знаеш какво имам предвид. — Таунсенд въздъхна. — Чуй ме, ти ми харесваш. Аз те докарах тук. Но аз също така знам колко скапан ще е занапред животът ти тук.
— Искам да преследвам престъпници, а не ченгета — тихо отвърна детективът.
— Не това каза обаче на копоите от Отдела за вътрешни разследвания, нали?
Лонг стисна устни, след което отговори:
— Не беше мое решение. Нямах избор.
— Може би, но в нашата работа всичко се крепи на доверие. Останалите ченгета в отдела трябва да могат да ти се доверят, когато сте на улицата. Може би не е твоя вината, но те загубиха доверието си в теб. Ще ти е трудно да продължиш да вършиш работата си както досега.
— Ще се оправя. Още мога да я върша.
— Да, предполагам, че е така. Но струва ли си? — Капитанът стана и отиде зад бюрото си. — Дори и още да си в състояние да вършиш работата си, има неща, заради които ще излетиш от полицията, ако не внимаваш.
— Като например?
— Като например слуховете, които се носят за теб и бутилката. Не е добре.
Лицето на Лонг помрачня.
— Кой пуска тези слухове?
— Има ли значение?
— За мен има.
Таунсенд поклати глава.
— За мен няма. Единственото, което ме вълнува, е дали слуховете са верни. — Той излезе иззад бюрото и седна на ръба му, като едновременно се наведе към подчинения си. — Та искам да те попитам верни ли са тези слухове.
Лонг стана.
— Ако смятате, че върша нещо, което пречи на работата ми, ми направете забележка — отвърна. — Слухове не коментирам.