— Пращаш ми, защото печеля делата в съда. — Адвокатът беше на около четирийсет и пет години и имаше впечатляващ списък от съдебни победи, който напълно оправдаваше самоувереното му поведение. Висок и слаб, с черна коса и с набраздено от бръчки лице, той притежаваше естествено обаяние, което му помагаше да спечели доверието на съдебните заседатели. Но и цялото обаяние на света не би могло да помогне за случая на Макдугъл. — И когато ми дадеш дело, което не може да бъде спечелено, съветвам хората ти или да се откажат от исканията си, или да си намерят друг адвокат — да се оставят на късмета и да се подготвят за присъда. Не обичам да увъртам и ти много добре го знаеш.
— Точно затова се обърнах към теб. — Иймън разпери ръце, сякаш за да демонстрира добрите си намерения. Жестът му беше комичен и съвсем неуместен.
— Не, не е така. И двамата го знаем. Става дума за сина ти. Искаш гаранция, а аз не давам гаранция за успех. Ако започна да мамя системата, ще загубя репутацията си и вече няма да съм ти полезен.
Макдугъл стана и закрачи напред-назад. Кабинетът беше ремонтиран наскоро — знак за успешната кариера на Фин и все повече засилващата се репутация. Стените от сиво бяха пребоядисани в бяло. Репродукциите по стените бяха заместени от оригинални картини, купени от скъпа галерия. Паркетът на пода беше лакиран отново и покрит с персийски килими. Почти всичко в кабинета беше подновено — като се започна с компютрите, мине се през завесите и се свърши с креслата. Единственото, което остана от предишните дни на Фин, беше бюрото му — очуканото, светло на цвят бюро, което преди години беше купил от един магазин за офис мебели втора употреба. Декораторката, пушеща като комин разведена жителка на Нютън, го беше помолила да й позволи да му намери „нещо подходящо“. Тя настояваше, че му е необходимо нещо, което да олицетворява неговия авторитет — нещо огромно, тъмно и мъжествено. Тогава той й отговори, че му трябва нещо функционално и удобно. Така бюрото остана.
Пушачката също така искаше да прегради със стени просторния първи етаж, за да създаде отделни кабинети за Фин и неговата секретарка Лиса Кранц. Двамата с Лиса обаче предпочетоха да делят едно и също работно пространство. Обичаха да си викат един на друг, а стените щяха да им пречат.
Лиса се възползва от възможността да се сдобие с ново бюро. Избра старинен чипъндейл от лакирано черешово дърво, с меден обков. Тя имаше вкус към скъпото, беше отгледана в богато семейство и не се оплакваше от недоимък, Фин нямаше нищо против.
Кантората се развиваше добре и успехът до голяма степен се дължеше на Лиса.
В момента тя седеше зад скъпото си бюро в другия край на стаята и наблюдаваше Макдугъл, който, издокаран със скъпия си английски костюм и тесни италиански обувки, продължаваше да се кара на шефа й. Предпочете да си държи устата затворена и да не се меси, което се оказа голямо изпитание за нея.
— Отказваш ли ми? — настоятелно попита Макдугъл. Погледът му беше помрачнял, което не беше добър знак.
— Казвам само, че синът ти няма да се съгласи с мнението ми. И фактът, че той ти е син, не променя позицията ми.
— Ти още не знаеш нищо за делото и вече си готов със съвет?
— Знам това, което прочетох.
— Вестниците винаги изопачават нещата.
— И знам това, което ти ми каза.
— И аз понякога изопачавам нещата. Просто поговори с него. Не искам да се забърква в лайната повече, отколкото е затънал в момента.
— Долавям ирония в думите ти, Иймън. — Фин осъзна, че е прекачил чертата и млъкна.
— Мери си приказките, момче! — Ирландецът заканително размаха пръст. Лицето му стана яркочервено. — Такава ми е работата и не се чувствам виновен за нищо — повиши тон Макдугъл. — Помагам на доста хора да станат по-богати, включително и на теб. Щом искаш да се правиш на господин „чиста вода ненапита“, така да е. Но знай, че дълбоко в душата си ти не си по-различен от мен и хората ми. — Той направи няколко крачки, после си пое дъх и седна отново срещу Фин. Наведе се към него и го изгледа застрашително. — Май забрави миналото, Фин. Двамата с теб не сме роднини, но аз си те спомням още като хлапе на улицата. Още оттогава бях неизменно до теб. Не ми обръщай гръб сега, поговори с момчето заради мен.
Фин изгледа продължително Макдугъл, преди да даде отговора си. Ирландецът казваше истината — той беше един от първите, които започнаха редовно да му пращат клиенти и все още си оставаше важен източник на приходи за него. Вярно, че малката му фирма щеше да оцелее и без подкрепата на Макдугъл, но едва ли щеше да продължи да процъфтява като досега. Запита се дали си струваше. Никак не му харесваше да бъде длъжник на човек като Макдугъл.