Лонг прелисти на последната страница на доклада и внезапно ококори очи. Първият неизвестен номер, на който Елизабет Конър беше звъняла пет пъти в месеца преди убийството й, принадлежеше на „Уотър Стрийт Корпорейшън 355“. На Лонг името не му говореше нищо, но Джули си беше направила труда да му напише отдолу:
„Зак, направих бърза проверка. «Уотър Стрийт Корпорейшън 355» е собственост на Джоузеф Слейд.“
Джоуи Слейд беше име добре познато на Лонг. Слейд беше израснал в Дорчестър, син на профсъюзен активист на докерите, с връзки сред местната ирландска мафия. Беше поел по стъпките на баща си и беше наследил бизнеса му, като при това се справяше доста добре. Сред бостънската организирана престъпност не бяха останали големи кланове или групировки. Остатъците от Коза Ностра в Нова Англия бяха изчистени през осемдесетте години на миналия век и бандата „Уинтър Хил“, оглавявана от Уайти Бългър, се разпадна, когато Уайти се отърва от съда през 1994 година, след като се разбра, че от години е бил информатор на ФБР. Джоуи Слейд остана един от лидерите на онова, което представляваше подземният свят на Бостън.
Лонг вдигна слушалката и набра номера на Джули. Тя отвърна след второто позвъняване:
— Расин на телефона.
— Джули, Зак е.
От другата страна на линията се чу въздишка.
— Зак? — нова въздишка. — Как я караш?
— Добре съм — отвърна троснато той. Усети съжалението й, а това сега не му трябваше. — Вярно ли е?
Тя замълча за секунда-две.
— Вярно ли е кое?
— Телефонната разпечатка. Компанията собственост на Слейд ли е?
— А, да — отвърна тя. — Разпечатката е вярна. Проверих я два пъти. Реших, че ще ти е интересно.
— Благодаря. — Главоболието му се завърна, но той не искаше да мисли за това. — Какво би могло да я свързва с Джоуи Слейд? — Въпросът не беше адресиран конкретно към никого.
— Не знам. Не е в моята компетентност. Аз се занимавам с проучвания, не с разследвания.
— Няма логика — измърмори Лонг.
— Щом мислиш, че е странно, чуй тогава това.
— Какво?
— Писах ти, че съм имала проблем със събирането на информация за втория номер, нали така?
— Да, и?
— Открих защо. Информацията е защитена на федерално ниво.
— Какво означава това?
— Честно казано, нямам никаква представа. Никога досега не съм срещала нещо подобно. Знам само, че трябва да подам официална заявка с обяснение от името на Бостънската полиция до Министерството на вътрешната сигурност. Те казаха, че като я получат, ще ми се обадят.
— Откачена работа.
— Повече от откачена. Отбелязах на разпечатката обажданията от и до мистериозния номер и от и до номера на „355 Уотър Стрийт Корп“. Погледни я.
Лонг отвори на предната страница от доклада. Двата номера бяха маркирани — единият в розово, другият в жълто. Трудно беше човек да не забележи очевидното.
— Значи до двата номера е звъняно пет пъти през последния месец — каза той. Първо на неизвестния номер, после на номера на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“, минути след края на разговора с неизвестния номер. — Главоболието му се завърна с пълна сила.
— Така е според разпечатките — отвърна Джули.
— И каква е връзката?
— Кой знае. Най-много мога да се сдобия с информация за другия номер. След това топката е в твоето поле. Затова плащаме на хора като теб да си вършат работата.
Тези думи не помогнаха на Лонг да се почувства по-добре, дори напротив.
— Да, бе.
— Още си на заплата, нали?
— Защо, какво си чула?
— Нищо. Просто си казах, че след всичко, което стана… знаеш…
— Благодаря ти за помощта.
— Това ми е работата.
— Въпреки това ти благодаря.
Последва неловко мълчание.
— Искаш ли да вечеряме заедно някой път? — попита тя.
Отново съжаление към него, каза си той.
— Да, разбира се, някой път — отвърна. Не беше категоричен отказ, но не беше и съгласие. Така печелеше време. — Нека да видя как ще потръгнат нещата в работата. В момента съм малко затрупан.
— Разбирам — отвърна тя, неясно дали с облекчение или с разочарование. — Обади ми се, когато решиш.
— Непременно — каза той и затвори. Мразеше да лъже.
Азиатката зад гишето на „Рескю Файнанс“ изгледа Фин и Козловски с открита враждебност.