— Той ли? — попита Фин.
— Не си чувал от мен — отвърна барманът. — Преди години, доколкото знам.
— Сериозно ли? Той?
— Пет и деветдесет за бирите, моля.
Козловски извади двайсетачка и я хвърли на бара.
— Благодаря — каза барманът, без да даде ресто.
Фин погледна първо към приятеля си, после пак към стареца в края на бара.
Козловски сви рамене.
— Различни хора, различни вкусове — философски отбеляза той.
Офисите на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“ се намираха логично на Уотър Стрийт №355 в Челси. Лонг пресече моста откъм центъра на града в синия си седан без полицейски отличителни знаци, мина под магистралата и се впусна в криволичещия лабиринт от улици, които водеха до морския бряг.
Беше странно място за седалище на фирма. Сградата представляваше едноетажна постройка от бетонни блокове, разположена близо до залива. Нямаше нито прозорци, а само обикновена врата отпред, към която Лонг се приближи предпазливо. Част от стените на сградата бяха подсилени с прътове от арматурна стомана, ръждясали с годините. На външната врата имаше голяма брава и алармена система, но нито една не работеше. Наоколо нямаше почти никого, с изключение на трима мъже в комбинезони, които работеха от другата страна на улицата. Чупеха дървени палети и хвърляха парчетата в един голям варел, в който беше запален огън. Когато детективът се приближи, те погледнаха към него.
Лонг бръкна под сакото си и откопча раменния кобур. Отвори вратата и пристъпи вътре.
Приемната го изненада. В интерес на истината тя дори наподобяваше офис. Не беше луксозно обзаведен, но можеше да мине за такъв. Подът беше покрит със сив мокет и петната по него не бяха много. В центъра беше поставена малка масичка със стари списания, заобиколена от метални столове. Млада жена седеше на едно бюро в другия край на приемната, пред врата, която водеше към нечий кабинет. Тя вдигна поглед към Лонг, направи балон с дъвката, която дъвчеше, и го пукна.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита секретарката.
— Надявам се — отвърна той. — Търся информация за една жена.
Момичето зад бюрото огледа изпитателно и продължително детектива, след което прелъстително се наведе напред и се усмихна.
— Някоя определена жена ли? — Тя имаше руса коса и тъмни очи. Горните три копчета на блузата й бяха разкопчани и разкриваха част от сутиена й, който едва задържаше пищните й гърди.
Лонг също се усмихна и рече:
— Да, Елизабет Конър.
Усмивката на секретарката угасна.
— Жалко, нали? — каза тя, облегна се назад и скръсти ръце, с което донякъде прикри бюста си.
— Познавахте ли я? — попита Лонг.
— Не, изобщо не съм я виждала. Нито съм говорила с нея. Въпреки това случилото се е ужасна трагедия.
— Щом не я познавахте, откъде знаете какво се случи с нея?
Момичето изглеждаше объркано.
— Аз се занимавам със счетоводството и заплатите. Няма как да не знам коя е.
— Тук ли работеше?
— Ами, не точно тук. Работеше на Роксбъри, в „Рескю Файнанс“, която фирма обаче е свързана с нас и ние ги обслужваме административно. — Момичето се намръщи, сякаш се усети, че се е разприказвало прекалено много. — Каква точно информация търсите?
Лонг показа полицейската си значка.
— Всякаква. Детектив съм от полицията на Бостън и разследвам убийство.
— Мамка му. Трябва да говорите с шефа ми.
— Предпочитам да продължа разговора си с вас.
Тя поклати глава.
— Не искам да си навличам неприятности. А и не знам нищо. Трябва да говорите с шефа ми.
— Кой ви е шеф? Джоуи Слейд?
— Кой?
— Джоуи Слейд. Той е собственик на компанията, нали?
— Не знам, никога не съм го чувала. Ще извикам шефа. Почакайте тук. — Тя стана и тръгна към вратата зад нея. На Лонг му направи впечатление, че панталонът й е доста тесен.
След като момичето се скри зад вратата, той се разходи из приемната. Нямаше кой знае какво да гледа. Стените бяха боядисани в сиво, два нюанса по-светли от мокета, а на тях бяха окачени две евтини репродукции в рамки. Стандартните офисни атрибути: на едната морска сцена с лодки, а на другата селски пейзаж с ферма. Никоя от тях по никакъв начин не подсказваше в какво точно се състои бизнесът на компанията.