Лонг разглеждаше картината с лодките, когато чу зад него да се отваря вратата.
— Мога ли да съм полезен с нещо, господин полицай? — попита мъжки глас.
— Детектив — поправи го Лонг и се обърна. — Мъжът, застанал срещу него, носеше ушит по поръчка английски костюм, излъскани обувки и скъпа копринена вратовръзка. Но и всичките дрехи на света не можеха да прикрият грубата физика и маниери на мъжа, а и физиономията му беше позната на всеки бостънски полицай — Иймън Макдугъл. — Позна го и Лонг.
Мъжът се усмихна хладно.
— Виждаш ли, Джанис — рече той на момичето зад него, което почти изцяло беше скрито зад масивното му тяло. — Казах ти, че ченгетата ме познават. — После се обърна отново към Лонг: — С какво мога да съм полезен, детектив?
Нещо в поведението на мъжа предизвика гнева на Лонг. Стоеше срещу него в костюма си за четири хиляди долара, с пригладена назад коса, усмихнат и самоуверен, сякаш беше недосегаем за целия свят. Прииска му се да го фрасне и да го свали на земята.
— Дошъл съм във връзка с убийството на Елизабет Конър — отвърна Лонг.
Мазната усмивка не слизаше от лицето на Макдугъл.
— Звучи ми като доста сериозна причина — рече той. — Може би е добре да дойдете в кабинета ми и да поговорим.
Тринайсета глава
Фин се наведе към стария човек.
— Ще имате ли нещо против да поприказваме?
— Не ви познавам — отвърна старецът, без изобщо да го погледне.
— Да, не ме познавате. Но сте познавали нея. — Извади фотографията на Елизабет Конър от моргата и я постави на бара пред мъжа.
— О, по дяволите! — Старецът вдигна длан към устата си и машинално погледна към празните чаши пред него. — Франк — повика той бармана, — още едно.
Барманът вдигна вежди изненадано, но наля още една чаша.
— Вие я познавахте — повтори Фин. Отблизо мъжът изглеждаше по-млад. Вероятно беше на седемдесет и няколко години.
— Ви го казвате. — Мъжът погледна фотографията. — Франк, готов ли си? — извика.
Барманът се приближи и постави чашата пред стареца с думите:
— Дължиш ми четири долара, Джак.
Старецът погледна измъчено, но Козловски го изпревари и хвърли петачка, преди да са прозвучали нецензурни думи. Старецът се обърна към него и го погледна.
— Безкрайно съм признателен — каза. После взе чашата, спря се и леко я наклони към снимката, сякаш вдигна наздравица с убитата.
— Това не е въпрос — продължи Фин. — Искам да го чуя от устата ви.
Мъжът наведе глава и въздъхна.
— Добре де, познавах я. Не съм го сторил аз, ако намеквате за това. Дори не знаех, че е била… Не знаех, докато не ми показахте снимката.
— Как се казвате?
Мъжът направи физиономия и като че щеше да откаже да отговори на въпроса, но един бърз поглед към Козловски го накара да промени намерението си:
— Хауланд. Джак Хауланд.
— От колко време я познавахте? Колко време имахте връзка с нея?
— Кои сте вие и защо се интересувате?
— Аз съм й син.
Старецът се обърна към него и за първи път го погледна отблизо.
— Връзката ми с нея не беше толкова дълга, че да съм ти баща — отвърна и отпи от чашата с бира.
— Представи си какво облекчение е за мен. От колко време я познаваше? — продължи Фин.
Мъжът сви рамене.
— Със сигурност от дълго време. По-голямата част от живота ми.
— Каква беше тя?
— Тя беше като буре с барут. Поне като по-млада, по времето, когато се запознахме. Както казах, това беше много отдавна. По онова време в мен имаше живот. Няма да повярваш, като ме гледаш в момента. Имах жени, имах жени. Имах всичко, което си поисках.
— Какво стана?
— Сделки с имоти. Направих няколко несполучливи дори преди ситуацията наистина да се сговни. Пасивите ми надвишиха наличните ми капитали и когато пазарът се срина, повлече и мен. Излязох с достатъчно пари да преживявам, ако наричаш това живот.
— Как се запозна с майка ми?
— И двамата израснахме в Дорчестър. Две деца от един квартал. Но аз бях по-голям и първи поех инициативата. Тя пък търсеше начин да отиде някъде другаде.