— Къде по-точно?
— Където и да е, но да не е тук. — Той огледа бара и леко потрепери.
— Барманът каза, че си продължил да я черпиш — продължи Фин.
— Барманите е по-добре да си затварят устата — рече на висок глас Хауланд. Барманът изгледа ядосано Фин, който обаче се направи, че не го забеляза. Хауланд сведе глава. — Да, продължавах да плащам пиенето й. Не че ми беше от някаква полза. Дори и на тази възраст, дори с нашия романс в миналото, тя не допускаше човек без пари до себе си. Такава си беше през целия живот, дори още като тийнейджърка. Щом видеше, че имаш пари и че тя може да се възползва, беше готова да отиде навсякъде с теб и да прави каквото й кажеш. Но без пари… — Той вдигна юмрук и разтвори красноречиво дланта си, за да наблегне, че е празна. — Нищо. Нямам нито дори за любимото й шотландско уиски.
— Поне е поддържала висок стандарт — измърмори адвокатът.
— О, тя държеше на стандарта. — Хауланд отново го изгледа оценяващо. — Като те гледам, може стандартът й да е бил по-нисък от твоя, но тя определено имаше стандарт. Винаги търсеше големите клечки, винаги си мислеше, че ако има малко повече пари, ще оправи живота си. Истината е, че не парите бяха нейният голям недостатък.
— А кое?
— И аз все това се питам. — Хауланд отпи отново от бирата. — Веднъж ми разказа за теб.
Фин вдигна изненадано вежди.
— Не е каквото си мислиш. Веднъж пихме заедно, отдавна беше. Отрязахме се, както обичахме да го правим. Спомням си, че се смеехме, толкова силно се смеехме, че чак заплакахме. Помислих си, че е от алкохола, и то наистина си беше така, но само отчасти. Но имаше и нещо друго. Тя ми каза, че е имала син. Каза, че бебето е умряло веднага щом се е родило. Предполагам, че не ми каза цялата истина.
— Дала ме е за осиновяване — отговори Фин.
Старецът кимна.
— Логично е. Не мога да си я представя с дете.
— Знаеш ли кой може да е бил бащата? Тя ходеше ли с някого преди четирийсет и пет години?
— Тя не ходеше сериозно с никого.
— Знаеш какво имам предвид.
Хауланд поклати глава.
— Беше много отдавна, а и моногамията не беше в природата й. Който и да е бил, можеш да си сигурен, че е имал пари. Такъв беше принципът й.
Фин се замисли върху думите му.
— Познаваш ли някой, който би искал да я убие?
— Конкретно не.
— Тоест?
Хауланд погледна Фин в очите.
— Виж, опитвам се да се държа дипломатично. Тя ти беше майка, независимо дали ти харесва или не. Няма да кажа нищо, което да те разстрои или ядоса.
— Не е необходимо да го правиш. Искам само да събера колкото се може повече информация за нея.
Хауланд се вгледа в тавана.
— Добре, щом искаш да знаеш, ще ти кажа. Майка ти беше кучка от класа. Харесвах я, защото беше като буре с барут, но тя се отнасяше с хората като с отрепки. Това е самата истина. Малцина издържаха това. Ето защо си мисля, че зложелателите й не са един и двама. Но дали познавам конкретно някого, който да е бил чак толкова ядосан на майка ти? Отговорът ми е „не“.
— И нищо по-конкретно?
— Не. Ако искаш конкретна информация за нея, не си дошъл при когото трябва. Аз не знаех почти нищо за нея. Понякога я виждах тук. Ако имах пари, я черпех само заради доброто старо време. — Той навъси чело, сякаш размишляваше. — Знам само, че работата в онази компания й костваше много. Това място винаги ме е карало да се съмнявам. Нищо друго не мога да кажа.
Фин стана и хвърли двайсетачка на бара.
— Аз черпя — каза.
— Покорно благодаря — отвърна старецът. Адвокатът се обърна да си върви, но старецът го хвана за ръката. — Вероятно така е било по-добре. Като те е дала за осиновяване. Тя беше егоистка. Едва ли щеше да искаш да ти е майка, ако я познаваше.
— Няма как да разбера.
— Така е, но аз го знам. — Хауланд бутна двайсетачката към ръба на барплота. — Франк! Налей ми още шот и една бира! — Той кимна към банкнотата. — Още веднъж благодаря. Късмет с търсенето.
— На теб също.
Хауланд се усмихна тъжно.
— Моето търсене вече приключи. Щом досега не съм намерил това, което търсех, съм убеден, че то не съществува.
— Лонг беше, нали?
— Детектив Лонг.
Макдугъл натисна бутона на интеркома на бюрото си.
— Джанис, донеси кафе за детектив Лонг. — После свали пръста си от бутона. — Приемате ли черпене, детектив Лонг? — Ударението върху думата „черпене“ не беше случайно.