— Благодаря, за мен нищо — отвърна Лонг.
— Сигурен ли сте? Може да ударите по едно бързо за настроение. Виждате ми се нещо посърнал.
— Нищо не искам, благодаря. — На Лонг му дойде наум, че големият недостатък на носенето на оръжие беше честата нужда да потиска у себе си желанието да го използва срещу негодници като този.
Макдугъл отново включи интеркома.
— Остави, Джанис. Детективът ще кара само на мускули.
Макдугъл седна на стола си. Стаята, в която се намираха, нямаше прозорци. Мокетът беше от същия тип като в приемната, но декорацията беше с ниво и половина нагоре. Бюрото беше голямо, с дърворезба. Зелената кожена повърхност на бюрото беше в тон с кожената гарнитура на креслото. Снимките по стените показваха Макдугъл с плеяда от бележити бостънци от най-различна величина. Сред тях се набиваха на очи политиците. Лонг можеше да назове по име само някои от тях, но лицата на всички му бяха добре познати от вестниците и очевидно бяха доста значими местни фигури. Централно място заемаше фотография на Макдугъл в компанията на Кърт Шилинг, с подпис, датирана от 2004 година.
Ирландецът забеляза, че Лонг проявява интерес към фотографиите.
— Шеста игра от серията на „Янките“ — поясни. — Фотографията е направена веднага след края на играта. Имах място до момчетата на Менино. Страхотна игра.
— Да, помня — отвърна детективът.
— Там ли бяхте?
Той поклати глава.
— Искам да ви задам няколко въпроса за Елизабет Конър, господин Макдугъл.
— Как е малкото ви име?
— Детектив.
— Да не би да издавате държавна тайна?
— Закари.
Макдугъл кимна.
— Знаех си, че името ми е познато. Вие сте ченгето, убило партньора си. Мамка му, радвам се да се запознаем. — Той се усмихна и протегна ръка.
Лонг не пое ръката му.
— Искам да ми кажете и да ми дадете всичко, което знаете или имате като информация за госпожица Конър — настоя детективът. — Цялото й трудово досие, служебната й кореспонденция. Абсолютно всичко.
— Ще наредя на Джанис да събере исканите от вас документи при първа възможност — отвърна Макдугъл. — Нещо конкретно ли търсите?
— Да. Търся конкретно да разбера кой я е убил и защо.
— Предполагам това внася яснота.
— Какво е участието на Джоуи Слейд в компанията — попита Лонг.
— По-внимателно, детектив — отвърна Макдугъл. В тона му се прокрадна заплаха, макар той все още да се усмихваше. — Във ваш интерес е да не повдигате тази тема.
— В търговския регистър е посочен като един от собствениците. Има ли някаква причина, ако разбера какъв е делът му, да го ядосам с нещо?
Усмивката на лицето на Макдугъл изчезна.
— Познавам ви, детектив, и знам кой сте. Вие сте от онези, които по-скоро биха защитили принципите си и бихте застреляли партньора си, отколкото да кривнете от правия път. Възхищавам ви се. Възхищавам се и на Дон Кихот, но вятърните мелници всеки път го побеждават.
— Ще задам въпроса си отново. Каква е ролята на Джоуи Слейд в тази компания?
Макдугъл сведе поглед. След секундно размишление отвърна:
— Господин Слейд е инвеститор в тази компания. По силата на закона той е скрит съдружник във всичките търговски сделки.
— И е поверил представителството и управлението на вас?
— Така е. Аз съм надежден съдружник и на мен може да се разчита.
— Той има ли кабинет тук?
— Не. Дори не знам дали изобщо е стъпвал в тази сграда. Само аз и Джанис работим тук. Останалото е склад. Както казах, той е скрит съдружник.
— Ами Елизабет Конър?
— Какво за нея? Тя е мъртва.
— Тя идвала ли е тук?
— Откъде да знам? Аз не познавам всички хора, които работят тук. Никога не съм се срещал с тази жена, така че дори духът й да влезе в този момент в стаята, няма да я позная.
— И дори не сте разговаряли с нея по телефона?
— Не, защо?
— Само питам. — Лонг извади от джоба мобилния си телефон и копие от телефонната разпечатка на Елизабет Конър, след което набра маркирания номер.
— Какво правите? — попита Макдугъл.
— Проверявам нещо.
Телефонът на бюрото на Макдугъл иззвъня. Той погледна към апарата, после отново към Лонг. На второто позвъняване Джанис вдигна от приемната.