— 355 Уотър Стрийт — ясно и отчетливо произнесе тя.
— Благодаря, Джанис — отвърна Лонг и затвори телефона. — Интересна работа, господин Макдугъл. Елизабет Конър е звъняла на този номер пет пъти през месеца, преди да бъде убита. Всеки от разговорите е продължил повече от пет минути. Два от разговорите са над десет минути. Казвате, че тук работят само двама души — вие и Джанис — но и двамата твърдите, че не сте говорили с нея. Как се получава така?
— Време е да си вървите — каза ирландецът.
— Може да продължим в полицейския участък — отвърна детективът.
— Съгласен съм. Обадете се на адвоката ми, когато ви е удобно. Ще дойда начаса. — Макдугъл бръкна в чекмеджето и извади визитна картичка. — Телефонният му номер е най-отгоре. Един от най-добрите в града. Няма да са минали и няколко минути и ще съм излязъл от участъка.
Лонг прочете визитната картичка и се намръщи. Беше напечатана върху дебел картон с релефни букви и гласеше: Адвокатска кантора на Скот Т. Фин.
На ченгето му се стори, че ей сега ще повърне.
— Нещо не е наред ли? — попита Макдугъл.
— Ще се свържа с вас, като ми потрябвате отново, господин Макдугъл. — Лонг се изправи. След като отиде до вратата, се обърна и добави: — Последен въпрос, господин Макдугъл. За какво говорехте с госпожица Конър, когато тя ви звънеше?
— Върви на майната си — отвърна му той.
Четиринайсета глава
— Трябва да има и още — каза Фин. Двамата с Козловски се бяха върнали в кантората в Чарлстън. Адвокатът седеше зад бюрото си, загледан в компютърния екран. Търсеше каквато и да била публична информация за Елизабет Конър. В Съединените щати имаше над хиляда жени със същото име, а повечето от останалите деветстотин деветдесет и девет като че ли бяха водили по-интересен начин на живот от този на съименничката им, убита в Роксбъри.
— Защо? — попита бившето ченге.
— Защото хората не ги убиват просто така за нищо.
— Напротив, убиват ги. След бейзбола убийствата са второто по популярност хоби в Америка. Постоянно убиват един или друг човек.
— Но не и майка ми.
Козловски изсумтя недоволно.
— Само се чуй какви ги приказваш. Говориш като че ли си я познавал. Като че си знаел що за човек е.
— Тя ми беше майка. Все в някаква степен трябва да съм я познавал, нали? Дори и тя вече да лежи в гроба. Нали така се получава обикновено?
— Само в холивудските филми.
— Случаят и без това прилича на холивудски филм — отвърна Фин. — Трябва да има нещо, което изпускаме.
Козловски поклати глава.
— Не, няма. И дори да изпускаме, едва ли ще го откриеш в интернет. Имам достъп до търсачки, в сравнение с които Гугъл или Яху бледнеят. Вкарах името й, прерових всичките резултати, ограничих ги до фактите, които са относими към нашата Елизабет Конър. И знаеш ли какво открих? Нищо. Една кръгла нула. Повярвай ми, няма да имаш по-голям успех с твоя компютър.
Фин се отдръпна от бюрото разочарован.
— Какво очакваш да направя? Искаш да се откажа просто така?
Козловски поклати глава.
— Не ти е в характера.
— Тогава какво?
— Започни с миналото. И започни с това, което я е променило.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— От това, което събрахме до момента, излиза, че в живота на Елизабет Конър са се случили само две интересни неща: била е убита и е дала детето си за осиновяване преди четирийсет и четири години. Досега нямахме успех с намирането на убиеца, затова започни от другия край и се опитай да изровиш каквото можеш за осиновяването.
— От кого?
— Като начало от агенцията за осиновяване и мястото, където си бил роден. В Ню Хемпшир е, нали?
— Да — отвърна той. — Няколко часа път с кола на север.
— Тогава отиди там.
Фин се замисли.
— Трябва да взема днес в два и половина Сали от училище. После ще реша какво да правя с нея, докато ме няма.
— Вземи я с теб. Ще бъде приятно преживяване и случай да заздравите връзката между баща и дъщеря.
— Тя не ми е дъщеря.
— Тя ти е повече дъщеря, отколкото Елизабет Конър ти е била майка. Освен това няма да изглеждаш твърде подозрително, ако отидеш с дъщеря си. И ще бъде много по-лесно да събереш информация.
Фин поклати глава.