— Не искам да я замесвам.
— Тя вече е замесена — каза Козловски. — Тя е част от живота ти, а тук става дума за живота ти.
— Не бива да я въвличам в тези мръсотии.
— Виждала е къде по-мръсни неща — отговори приятелят му. — Къде-къде по-мръсни.
Мезонетът на Кевин Макдугъл се намираше на Ел Стрийт в Южен Бостън. Беше с изглед към залива Плежър Бей и към Касъл Айлънд. От другата страна на Бостънския залив самолетите се насочваха за кацане на летище „Логан“. Иймън Макдугъл беше наредил на шофьора си да спре до сградата. Извади ключа, отключи входната врата и влезе.
Апартаментът на сина му се разполагаше на втория и третия етажи. Иймън го беше купил преди година. Сега се питаше дали е постъпил правилно. Никога не беше изисквал достатъчно от сина си. Беше позволил майка му да го разглези по начин немислим за Иймън, когато беше на неговите години.
Отключи апартамента, завъртя дръжката и отвори вратата.
Първото, което му направи впечатление, беше силната миризма. Сладникава, остра миризма на изгорели химикали. Разпозна я и разбра откъде идва. Яростта напираше в гърдите му, когато пристъпи вътре.
Бяха петима, проснати на огромния кожен диван, за който беше платил сериозни пари. Жена му беше казала, че иска синът им да има най-доброто. Сал д’Арио, по прякор Дорито, и Питър Алред, двамата идиоти, които Кевин Макдугъл наричаше „моята банда“, се бяха отпуснали от двете страни на дивана. Дорито беше с полузатворени очи. Алред гледаше по телевизията анимационен филм за някаква яркожълта говореща гъба. Имаше и две жени — по-скоро момичета — седнали между двамата на дивана. Съдейки по облеклото им, без съмнение бяха проститутки, макар че модата в днешно време беше толкова екстравагантна, че дори Иймън не беше напълно сигурен. Двете като че спяха.
Синът му беше в средата на дивана, с разкопчана риза, разголени гърди, впил празния си поглед в тавана. На масичката за кафе пред него имаше извита лъжица, внимателно подпряна на ръба на чаша. До чашата лежеше буганова запалка и дузина малки ампули с кафяв прах, наредени в средата заедно с гумен маркуч и две спринцовки. На пода до масичката се търкаляха три празни ампули.
Алред първи забеляза застаналия пред тях Иймън.
— Мамка му — промълви той и се помъчи да се надигне. — Мамка му, Кев. — Изправи се олюлявайки се, блъсна се в масичката и разсипа останалите ампули на пода. — Господин Макдугъл — изфъфли и се наведе да събере ампулите, гонейки ги по паркета, а те все се изплъзваха от пръстите му. — Много съжалявам. Много, много съжалявам.
Иймън насочи вниманието към сина си:
— Кевин, кажи им да си вървят.
Синът му го погледна унесено и му трябваше известно време, за да осъзнае цялата сериозност на ситуацията. Стана и се загърна с ризата.
— Татко, не знаех, че ще дойдеш. Стоя в апартамента и не излизам никъде. Правя, каквото ми каза.
„Поне не трепери“ — рече си Иймън. Запита се дали наркотиците му вдъхваха кураж.
— Веднага им кажи да си вървят.
Дорито и двете момичета вече бяха будни и уплашено гледаха ту към Иймън, ту към Кевин, без да знаят какво да правят. Алред все още беше коленичил на пода и събираше принадлежностите за друсане.
Кевин излезе иззад масичката за кафе и се приближи към баща си.
— Няма… няма нищо — избърбори той, вече не толкова смело. Дори не стигаше до брадичката на баща си и макар да имаше мускули, всичко беше фалш. Това не бяха твърди и чисти мускули, които се получаваха само с истинска работа, а кръгли и меки, резултат от прекарано във фитнеса свободно време. Всичко в него беше показност: колата, дрехите, татуировките — всичко. Всичко имаше за цел да накара хората да си затворят очите пред факта, че е само едно разглезено хлапе и не може да стъпи дори на малкия пръст на баща си. На Иймън за миг му призля само от вида на сина му.
— Кълна се — повтаряше Кевин — Правя всичко каквото ми каза.
Иймън изчака синът му да се приближи още малко до него, след което без никакво предупреждение стовари кроше в лицето му. Дори се изненада, че изпита невероятно удовлетворение от шокираната и изненадана физиономия на сина си. Кевин не падна, но се олюля и допря ръка до разкървавените устни.
Останалите в стаята останаха неподвижни и не смееха да проронят дума. Иймън пренебрегна присъствието им. Направи две крачки към Кевин и го сграбчи за ризата, след което го извъртя към себе си. След като момчето изгуби всякаква опора, беше лесно да се възползва от инерцията. Иймън го бутна със сила и го отпрати към стъклените рафтове на стената. Сякаш целият апартамент се разтресе, когато Кевин се строполи на пода. Жената на Иймън беше дала над хиляда долара за рафтовете, които сега бяха на сол, посипани на малки стъкълца върху тялото на сина им. За първи път Иймън си каза, че са си стрували парите. Но още не беше свършил.