— Кога за последно си ходил там?
— Преди четирийсет и четири години.
— И след като си се родил, никога не си се връщал? — изненада се тя.
— Не. Защо да ходя?
Момичето сви рамене.
— Не знам. Може би щеше да си разбрал нещо досега. Доста дълъг период на изчакване, преди да се върнеш на местопрестъплението.
— Благодаря за оценката.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, знам. Сигурна ли си, че ще имаш време да си напишеш домашното?
— Утре е събота. Освен това аз съм напред с материала по всеки един предмет. Ако трябва, ще го пиша, като се върнем.
— Може да стане късно.
— Колко късно?
— Не знам.
Тя хвърли поглед към него, преди да зададе следващия си въпрос:
— Това, което правим, опасно ли е?
Въпросът го свари неподготвен.
— Не, не — отговори категорично.
— Незаконно ли е?
— Разбира се, че не! Мислиш ли, че щях да те взема, ако беше опасно или незаконно?
Тя сви рамене.
— Какво, ако ме беше взел? Не че не съм вършила опасни неща и преди. А и родителите ми ме учиха как да престъпвам закона и да се измъквам безнаказано още докато бях малко дете. Не е голяма работа. Освен това ти казах, че искам да ти помогна.
— Напротив, голяма работа е. Не искам да вършиш нищо опасно или незаконно, разбираш ли ме? Нито за да ми помагаш, нито заради самата теб. — Той я погледна за миг; тя изглеждаше изненадана. — Това вече не е твоят начин на живот.
Отново насочи вниманието си към пътя, но усещаше погледа й.
— А какъв е сега животът ми? — попита момичето.
Фин сбърчи чело.
— Не знам точно.
— Обади ми се, като го измислиш. Става ли?
— Нямаш проблем.
Няколко километра пътуваха в абсолютно мълчание. Той нямаше нищо против. Беше красив есенен ден, разгарът на сезона в Ню Инглънд, и листата бяха започнали да придобиват ярки краски. Пейзажът, изпълнен с червени, жълти и оранжеви багри, осеян тук-там с вечнозелени растения, допринасяше за спокойното каране. Пътят беше пуст и единствената кола, която Фин беше видял за последните десетина минути, беше голяма черна точка на няколко километра зад тях, и то успяваше да я зърне само на правите участъци. Иначе бяха сами върху лентата от гладък асфалт, която прорязваше девствената природа. Какво повече би могъл да иска от живота?
— Можеш да ми помогнеш — наруши накрая мълчанието Фин.
— Как?
— Като стигнем, слушай внимателно какво говорят хората. Също така как го казват. Ти добре преценяваш характерите, ще ми е интересно да чуя мнението ти.
— Сериозно ли говориш? И това е всичко? Никакво крадене на папки или проникване с взлом в офиси и кабинети?
— Това е всичко. Но е много важно.
Тя сви рамене.
— Добре, щом е само това.
— Само това.
Почти бяха стигнали, оставаха им още двайсет минути. Той се взираше в знаците по магистралата, търсеше изход. В огледалото за обратно виждане тъмното петно се появи отново, после изчезна, после пак се появи. „Вероятно е някой борсов спекулант, тръгнал да огледа хижата си преди началото на сезона“ — каза си Фин.
Големият черен мерцедес се движеше по магистралата, следвайки кабриолета Ем Джи. Двигателят ръмжеше сърдито заради ниската скорост. Беше свикнал да поддържа много по-високи обороти. Обаче не искаше да настига адвоката. Достатъчно беше да го държи под око. Дори и ако мерцедесът изостанеше за малко, и той временно изгубеше кабриолета от поглед. Важно беше да се разбере накъде се е запътил Скот Фин.
Тъмното матирано стъкло на мерцедеса отразяваше лъчите на слънцето, което беше застанало над върха на планините на запад. Машината продължи да се движи плавно по шосе №2, после зави на север по междущатска магистрала №91. Очите на Коул бяха почти толкова непроницаеми, колкото матираното стъкло на автомобила, скривайки успешно неговата решителност и твърдост.
Оставаха толкова много въпроси, а отговорите им бяха скрити в миналото. И въпреки това сега опасността беше по-голяма откогато и да било. Както и залогът. Изправен пред тази опасност, Коул нямаше и капка колебание. В края на краищата, предвид наближаващата голяма несигурност беше ясно само едно: вече нямаше връщане назад.
Шестнайсета глава
Фин едва ли не очакваше да бъде обзет от силни чувства, щом види родното си място. Беше се подготвил психически за разтърсващи емоции, за дълго отлаганата среща с родния дом.